На задната седалка Лус стисна силно ръце, страхувайки се, че Ел Торо се е развалил отново. Само че сега не бяха в голям град, а в средата, на скапаното никъде и нищо. В далечината, доколкото можеха да видят, имаше само две постройки. Едната беше разнебитена бензиностанция, с три направо древни на вид колонки, а другата — изоставена закусвалня от веригата „Деъри куин“ с паднали по земята букви от табелата. Двигателят на колата изръмжа за последно и за миг момичетата останаха мълчаливи, вперили очи в безлюдната картинка пред тях.
— Мисля, че сме в „Зоната на здрача“ — каза Маргарет.
— Не, просто в Тексас — отвърна Стейси. — Мацки, трябва да кажем едно „алелуя“. Тази бензиностанция може да не е първа прелест, но все пак я има! Предлагам да се пробваме, освен ако не искате да караме поне още няколко километра надолу по пътя до първата водна кула. Но Тексас е голям и следващото място с хора, може да е доста далеч.
— Карай към бензиностанцията — каза Лус.
Стейси кимна и подкара към бензиностанцията на Уилбър Лес. Под фирмения знак имаше табела, на която пишеше с криви букви: „Където малкото е повече.“23
Стейси паркира до една от колонките и изключи двигателя. Той изтрака за секунда, после млъкна толкова рязко, сякаш беше завинаги. Маргарет и Лус се измъкнаха от местата си, Серена се изниза след тях. Стейси извади червило от чантата си, постави го внимателно на устните си, нагласи се, след което се огледа наоколо. С изключение на мъжа, който зареждаше с бензин товарния си пикап, мястото изглеждаше изоставено.
— Е, момичета — заяви саркастично Маргарет, взирайки се в счупената въздушна помпа, мръсните прозорци на магазина и изрисувания на ръка фирмен знак. — Бих казала, че в момента тук дори и малкото го няма.
Стейси изпъна ръце над главата си.
— Не, със сигурност винаги си е било толкова малко.
Лус се разсмя. Внезапно цялата ситуация й се стори невероятно забавна.
— Може да се каже, че въпросният Уилбър живее според името си. Като ще е малко, такова да е, защо да се напъва повече.
Сега беше ред на Маргарет, да избухне в смях, и то толкова силен, че трябваше да се хване за рамото на Лус, за да не падне.
Стейси ги наблюдаваше, с изненадано изражение на лицето си. Лус най-накрая се овладя и когато спря, се чувстваше сто пъти по-добре, от този донякъде истеричен пристъп на смях. Заведе Серена на бърза разходка до тревата, за да си свърши работата, после отиде до прашния капак на колата и го отвори; той се вдигна със зловещо скърцане. Протегна се, да провери маслото и отскочи веднага назад с вик.
— Не го докосвай! — обади се със закъснение Маргарет. — Трябва ти парцал или нещо такова. Стейси, ще подадеш ли малко от онези хартиени кърпички?
С помощта на кърпичките Лус успя да извади горещата щека за мерене на нивото на маслото, докато другите две жени я наблюдаваха с интерес. Съли я беше научил, как да го прави. „Някой ден ще закъсаш сама и аз няма да съм до теб, да ти помогна“, казваше й той и се беше оказал прав. Когато извади щеката, видя, че маслото почти беше свършило. Искаше й се да се срита отзад, че бяха пътували толкова време, без да го провери.
— Изсъхнало е, като пустинята. Имаме нужда от масло — каза тя на момичетата.
— Е, това не звучи толкова зле — отвърна Стейси. — Можем да налеем, нали?
— Точно така.
Лус отиде до жабката и извади оттам вече измачканите листа. Намери онзи с инструкциите на Съли и подаде каишката на Серена, на Маргарет.
— Чакайте ме тук, ще отида да купя малко масло.
— Ще дойда с теб. Сега е мой ред да плащам — отвърна Маргарет и връчи кученцето на Стейси.
Вътре в бензиностанцията, всичко изглеждаше старо, включително слабия прошарен сивокос мъж зад тезгяха, който седеше отпуснат назад на стола си, със спусната ниско над очите жълта сламена шапка. Лус не беше сигурна, че е буден, докато не приближи съвсем до него. Мъжът бутна шапката си назад, разкривайки зачервените си, сълзящи сякаш от постоянна хрема очи.
— Да? — попита вместо поздрав.
— Здравейте — каза Лус. — Трябва да напълним бензин. И ми трябва и една кутия… — провери за секунда листа си — масло „10W-40“.