Внезапен звън наруши тишината в къщата. Той се стресна, а сърцето му се изпълни с надежда. Може би беше Лус, която щеше да остави съобщение, помисли си веднага. Телефонът звънна пет пъти, преди да се включи секретарят. Съли пристъпи по-близо до него и се заслуша. След сигнала за запис чу женски глас.
— Ало? Ало? Estas aqui? Por favor24 Моля те, отговори!
Съли замръзна на място. Не познаваше гласа.
— Мами, аз съм. Знам, че мина много време. Какво мога да кажа… Не мога да залича всички тези години. Но съжалявам. Perdona me, мами.
Съли почувства болката в гласа на жената и се зачуди дали да не вдигне телефона. Постави колебливо ръка на телефонната слушалка.
— Мами, ако не си там, моля те, звънни ми. — Жената остави номер и Съли се втурна да търси лист и химикал, за да го запише. — Моля те, дори ако само ще ми кажеш, че повече не искаш да ме чуваш. Моля те, обади ми се. — Гласът на жената секна изведнъж.
Съли се впусна към телефона, но беше прекалено късно. Чу сигнала за прекъсване на връзката. Бавно постави слушалката обратно на мястото й. Това явно беше лелята на Лус, онази, с която тя не беше успяла да се свърже. Лус почти не говореше за семейството си, но той знаеше, че беше тръгнала за Сан Антонио да се срещне с леля си. Нейната тия Мария. Помнеше го, защото й беше помагал да търсят из бюрото адреса и телефона й.
— Мамка му — измърмори той.
Това беше жената, чийто телефонен номер търсеше Лус. Трябваше да вдигне по-рано. Взе листа и набра номера, който беше записал. След две позвънявания чу същия женски глас.
— Ало? — жената звучеше колебливо, предпазливо.
— Ъъъ, здравейте. Казвам се Съли Гибсън. Вие не ме познавате, но аз съм приятел на Лус. — В слушалката се чу приглушено ахване. — Аз… аз чух съобщението ви. Не беше нарочно. Просто дойдох да полея цветята вместо Лус. Да събера пощата, такива неща, докато я няма. След като чух какво казахте, реших, че трябва да ви се обадя.
— Лус я няма? Не разбирам. Къде е?
— В момента е на път към Сан Антонио.
На отсрещната страна настана мълчание.
— Лус идва насам? — попита шокирано жената.
— Да, госпожо. Пътува с кола. Но проблемът е, че не знае адреса ви. Телефонният номер, който Есперанса имаше, вече не е валиден. Лус се надяваше да го открие някак, след като пристигне в града. Знам, че звучи налудничаво, но тя може да е много ината, когато иска нещо. Така че, ако ми дадете адреса си, аз мога да се свържа с нея и да й го кажа.
— Да, разбира се. Записвате ли?
Съли го записа, чувствайки се много горд, защото Лус щеше да е толкова щастлива да го получи и благодарна, че се е постарал да я улесни.
— Знаете ли кога ще пристигне? — попита жената.
— Може да е по всяко време. Тя шофира една доста стара кола, така че не мога да съм сигурен.
— Dios mio — измърмори жената. — Искате ли адреса и на Мария? За всеки случай.
Съли се обърка за миг.
— Вие не сте ли тия Мария?
— Не. Аз съм… сестра й. Майката на Лус. Марипоса.
Съли присви очи и наведе глава. Новината го смая. Майката на Лус беше жива? По дяволите, Лус със сигурност не го знаеше. Запита се, дали Есперанса е била наясно с положението. Сърцето му заби учестено, като се сети за Лус, пътуваща към Сан Антонио, без да подозира нищо. Търсеше леля си Мария. Нямаше си и представа, какво щеше да открие.
— Напълно съм сигурен, че тя не идва при вас, госпожо. Тя търси къщата на леля си Мария. — Закашля се леко. — Лус смята, че сте мъртва.
От другата страна се чу още едно шумно поемане на дъх.
— Лус смята, че съм мъртва? — попита жената с изненада и възмущение. — Това ли й е казала майка ми? Че съм мъртва?
— Да.
— Моля ви… — гласът сега звучеше притеснено и все още объркано. — Майка ми там ли е?
— Имате предвид Есперанса?
— Да. Моята майка. Есперанса Авила. Може ли да говоря с нея, моля?