Джордж Гисинг
Дъщерята на портиера
За няколко години Рокетови успяха да станат портиери в Брулент Хол. В началото Рокет беше главен градинар, съпругата му, дъщеря на магазинер, която никога не се е занимавала с домашна работа, се зае със задълженията си в дома с тихо достойнство, толкова типично за класата, към която принадлежеше. Докато беше жив Сър Хенри цареше истински мир между дома и слугите. Въпреки, че Рокет се разболя, пак работеше здраво и до смъртта на Сър Хенри имаше разбирателство с господарите, а след като почина, неговият племенник и наследник остави Рокетови като портиери. Но при новия господар нещата не стояха, както преди. Сър Едуин Шейл, мъж на средна възраст, който бе сглупил в младостта си с лоша женитба, неговата съпруга го командваше, при това не с благи думи и не винаги с ясна цел, а дъщеря им Хилда следваше съветите на майка си, така както само едно дете може и която предполагам Сър Едуин щеше да хареса повече, ако не приличаше толкова много на майка си.
И докато домът във времената на Хенри беше бездетен, то на неговите портиери се родиха едно момче и две момичета. Младият Рокет, голяма пройдоха и нехранимайко от класа, беше изпратен, по съвет на барона, в морето, откъдето не им създаваше особени проблеми. Втората дъщеря, Бетси, беше голяма подкрепа на майка си. По-голямата и сестра, още от ранна възраст показваше, че животът на дете на портиер не влиза в нейните планове. Мей Рокет беше красавица, но имаше нещо повече, имаше интелект, който попиваше като гъба всичко, с което влизаше в контакт. Селското училище не беше достатъчно за любопитството на Мей Рокет и за възгледите и дори на десет, нито пък близката градска гимназия и бе достатъчна на седемнадесет. И нито забраните на болния и баща, нито тези на съпругата му можеха да я спрат в преследването на по-високо образование. Нито пък увещанията на Сър Хенри и на старата Лейди Шейл успяха да я накарат да си избере някакво по-простичко занимание, очевидно имаше много малък шанс детето да се заеме с нещо обикновено, тя по един или друг начин искаше да успее с мозъка си. По времето, когато управляваше Мистър Едуин, тя вече бе станала гувернантка, давайки на родителите си да разберат, че това е единственият начин, единственият изпитан начин, да си павира пътя към нещо неясно, но хубаво, към независимостта. Не очакваше подкрепа. На 22 Мей реши да стане секретарка на една жена с мисия и да сподели съдбата на феминистките. В писмата към родителите си тя постоянно говореше за важността на работата си, но така и не им призна, колко скромна е заплатата и. Минаха няколко години без да се прибере вкъщи и тогава изведнъж изпрати бележка, че се връща за седмица или 10 дена. Обясни, че желанието и било старо, но нейните интелектуални занимания лежали на пътя му, но пък няколкото дни покой, всред атмосферата на Брент Хол, щели да бъдат най-доброто за нея. „Разбира се, не е необходимо да споменавате за мен на Шейлови. Нямам нищо общо с тях, а и би било добре за мен да избегна каквото и да било чуждо присъствие.“
Тези няколко необичайни фрази разтревожиха основателно Мистър и Мисис Рокет. Семейство Шейл може, ако иска да игнорира съществуването на Мей, но Мей да игнорира Сър Едуин и Лейди Шейл, които едва сега се завърнаха от шестмесечно пътешествие извън страната, им изглеждаше наистина неправилно. Вроденото им подчинение говореше, че в един определен момент, по точно определен начин, тяхната дъщеря трябва да се представи на господарите, на които бе задължена, непряко, а чрез „благословиите, на които се радваше“. Това беше фразата на Мисис Рокет, а старият задъхващ се, болен от ревматизъм градинар се съгласяваше с нейното мнение на език, далеч не толкова изискан. Не се бяха привързали към Сър Едуин и съпругата му, а Хилда направо мразеха, отношението на новите им господари контрастираше неприятно с миналите времена, но духът на подчинението течеше в кръвта им, а и въпреки всичко, те бяха признателни, че са на работа. Мисис Рокет, здрава и способна жена на не повече от 50, не по малко от своят съпруг-инвалид, искаше да се махне от Брент Хол. Рокет честичко се утешаваше с мисълта за скорошната си смърт, тук под прекрасните стари дървета, които обожаваше и в тази обгърната с бръшлян къща, която за него беше дом. А и имаше някъде дълбоко скрита надежда, че ако Бетси, неговото добро къщовно момиче, някой ден се омъжи за обещаващият млад градинар, който наскоро Сър Едуард назначи на служба ще се възвърне старият ред на нещата?
— Имам едно наум, че Мей няма да се върне! — каза Мисис Рокет, след дълги и тревожни размисли. — Миналият път почти ме разтрои със странните си приказки.