При тази мисъл Джон вдигна поглед към небето, от което не преставаше да ръми, загърна се по-плътно с наметалото и пришпори коня да тръгне малко по-бързо. Нищо чудно, че баща му е напуснал това място преди толкова години. Щеше му се да се стопли и да се изсуши.
Малоран Хол бе точно там, където бяха казали ханджийката и баща му. Ако от разказите на баща му можеха да се вадят някакви заключения, то почти нищо не се бе променило през изминалите петдесетина години, откак баща му бе хвърлил последен поглед към тези стени. Самата господарска къща представляваше солидна стара постройка, може би още от времената на Уилям и Мери. Следващите поколения бяха прибавяли по нещо към нея, докато в края на краищата къщата не бе погълнала изцяло окосената ливада и изрядно поддържаните градини около себе си. През лятото дърветата смекчаваха резките очертания на тясната долина, в която бе разположена къщата, но нищо не можеше да придаде малко по-човечен вид на негостоприемното тресавище зад нея. Малоран хол бе странно петно насред йоркширските тресавища и изглеждаше също толкова влажен и отблъскващ като тях.
След като се огледа за последен път, Джон пришпори коня си. Никакви прислужници не изтичаха насреща му, когато влезе през портата — нарочно не бе пратил известие за посещението си, — така че омота юздите около един стълб и тръгна по стълбите към широката входна врата.
Звънтенето на масивното медно чукче отекна дълбоко дебелите каменни и тухлени стени на къщата и отлетя, понижено от ветреца. Едва след няколко минути той долови звук от стъпки.
Вратата се отвори точно толкова, колкото през нея да се покаже начумерен нисък мъж, приличен на жаба, стиснал с една ръка дръжката, като че ли готов да затръшне вратата в лицето на посетителя.
— Да, господине?
— Дойдох да се срещна с лорд Малоран — каза хладно Джон.
Ноздрите на човека се разшириха, сякаш бе подушил нещо нередно в колониалния акцент на Джон.
— Страхувам се, че негова светлост отсъства — отвърна той също така хладно и понечи да затвори вратата прел Джон.
Джон мушна върха на ботуша си в процепа.
— Кажете на негова светлост, че племенникът му Джон Франсис Карлтън е тук и моли да бъде приет.
Човекът трепна като от внезапен удар.
— Джон Карлтън? Синът на мастър Уилям?
— Точно така — Джон мина покрай него и влезе във вестибюла. Мъжът бе прекалено смаян, за да направи каквото и да било.
— Ще почакам тук, в чакалнята, нали може? — каза Джон, посочвайки една малка стая встрани от широкия вестибюл.
— Не приличате на мастър Уилям — отбеляза подозрително човечецът до вратата.
Той не направи усилие да се помръдне, да затвори вратата или дори устата си.
Джон свали шапката си и му я подаде.
— Вие ли сте Чарлз?
— Да, господине. — Тънките жабешки устни рязко залепнаха една към друга, а дебелите посивели вежди се сключиха въпросително. — Откъде знаете?
— Баща ми говореше за вас. Не беше сигурен дали още сте тук.
Уилям Карлтън всъщност се кълнеше, че този човек навярно отдавна е умрял, „разяден от лошотия и редовния разврат“. Джон обаче го премълча.
— Говорил е за мене? — Дясната вежда на стареца отскочи два пръста нагоре, той изкриви уста в недоумение. Явно не смяташе за особена чест да бъде споменаван от изпадналия в немилост по-млад син, макар това изпадане да се бе случило преда повече от половин век. — Наистина, Как е мастър Уилям?
— Той почина.
Веждата се спусна надолу, като че ли в успокоение.
— Съжалявам да го чуя, господине.
— Наистина. — Джон извади писмото, което толкова дълго бе пазил, и го подаде на иконома. — Лорд Малоран ще иска да види това. После ще поиска да види и мене.
Веждите на Чарлз не реагираха на надменно изказаното съждение, но той все пак неуверено покани с жест Джон да влезе в чакалнята, а после също така неуверено изчезна някъде във вътрешността на къщата, отнасяйки със себе си писмото.
Чакалнята бе малка, украсена явно още от предишното поколение. Баба му често седяла тук, както разказваше баща му. Седяла и шиела, и гледала навън през прозореца, понякога цели часове.
Джон отиде до прозореца и погледна навън. Точно отпред се простираха поляната и спретнатите бивши градини, но това, което веднага привличаше и задържаше окото, бяха тресавищата отвъд тях. Тресавищата, тъмнокафяви под ветровитото небе, и пътят, който водеше към тях, надалеч от Малоран Хол и студената тясна долина, в която се бяха сгушили.