Готово. Той няма да разбере. Тя, разбира се, никога няма да му каже.
Едва по-късно, когато бе затворила вратата зад себе си и бе отишла да се разправя с един от местните търговци за невъобразимо голямата сметка за свещи, Лизи си спомни, че всички писма в дисагите на Джон Гидиън бяха адресирани до господин Джон Франсис Карлтън, ескуайър, или бяха подписани с това име.
Карлтън! Името, което дядо й я бе учил да ненавижда още от люлка.
Мъжът, застанал в дъното на малката елегантна стая, разкрачен и с гръб към камината, можеше да бъде баща му. Приближавайки се към него, Джон различаваше все повече неща. Същият ръст, същите широки тежки рамене и дълги мускулести крака. Лицето бе същото. Рязко очертано, с масивна челюст и изпъкнали скули, с груб орлов нос, чиито линии седемдесетте години живот на Божия свят не бяха успели да смекчат. Това бе лицето на баща му и не бе неговото.
Джон поздрави чичо си с най-изящния си поклон. Жестът бе безпогрешен и в дадените обстоятелства безкрайно подигравателен.
— Милорд.
Лорд Малоран смръщи вежди.
— Наследил си надменността на баща си, дори да нямаш неговите черти.
— Майка ми винаги е твърдяла, че нейната кърма ме е спасила от носа и брадичката на рода Малоран.
По лицето на Малоран изби червенина, той се обърна и протегна ръце към огъня.
— Тя е била колонистка, както разбирам.
— Беше родена в колониите, да. Във Вирджиния.
— Както и вие.
— Така е.
Чичо му побутна с машата една цепеница, която разпръсна рояк искри, после бавно остави железния прибор настрана и се обърна към Джон.
— Вярно ли е това, което каза Чарлз? Брат ми наистина ли е починал?
Твърдата сива, небръсната от няколко дни, брада правеше челюстта му да изглежда като изсечена от гранит.
— Миналата година през юни. Погребахме го редом с майка ми.
Дори след толкова време още не можеше да говори спокойно за смъртта на баща си.
Малоран грабна писмото на Джон от полицата над огнището и сърдито го размаха пред очите му.
— Тогава какво означава това проклето писмо, което ми е написал? Как е възможно…
— Според мене значението му е съвсем ясно — пресече го студено Джон. — Имотите се наследяват по определен ред. Поради това сега, когато баща ми е покойник, аз наследявам вашата титла и вашите имоти. А как баща ми е успял да стане собственик на вашите притежания във Вирджиния… — Джон сви рамене. — Смятам, че купуването и продаването на ипотеки и записи е доста обикновено нещо. Дори — и той направи малък подигравателен поклон — в колониите.
— Но…
— Вашата собственост е била лошо стопанисвана и обременена с тежки дългове. От момента, когато първите части от нея са преминали в ръцете му преди почти четиридесет години, баща ми правеше всичко, за да си върне вложените в земята пари, а после използва печалбата, за да откупи останалата част. — Джон вдигна очи, за да срещне смразяващия поглед на чичо си, после започна да изучава стаята с пресилено любопитство. — Поддържането на подобно жилище навярно поглъща доста много средства.
Малоран смачка писмото, пръстите му се заровиха в хартията, сякаш искаше на нейно място да е шията на Джон.
— Баща ти ли ме лиши от правото да ползвам имотите си във Вирджиния? Баща ти? — Думата прозвуча като изплющяване на камшик.
Погледът на Джон пропълзя обратно по лицето на чичо му. Присви очи.
— Точно така. Баща ми. Вашият брат, ако случайно сте забравили тази подробност.
— Той ли ме е предал?
— Не бих го нарекъл предателство. Тъкмо вие сте го изгонили от семейния му дом преди толкова години.
— Аз! — Горната устна на Малоран се вдигна презрително. — Не съм го гонил! Той отиде в изгнание с подвита опашка като бито куче. Не заслужаваше нищо по-добро!
Джон се насили да остане спокоен.
— Тя трябваше да се омъжи за мене — продължи чичо му. — За мене! Но той й направи дете и после имаше нахалството да ми се изсмее в лицето, когато ми го съобщи!
— Както ви е казал, те са се обичали, докато вие сте искали да се ожените за нея само заради парите й. Тя е трябвало да наследи парите и имотите на баща си след смъртта му.
Джон сякаш виждаше баща си, взрян в огъня, потънал в спомени, докато разказва историята за първата жена, която бе обичал и изгубил, и за съдбовната кавга, дошла след това.
— Семействата ни бяха уредили този брак — продължаваше чичо му. Очите му излъчваха гняв, който повече от петдесет години не бе утихнал, а напротив, само се бе разраствал. — Нищо друго нямаше значение. Земите на нейното семейство граничеха с нашите. Тя беше единствено дете, а аз най-големият син. Какво можеше да й предложи баща ти? Нищо! Докато аз… аз можех да й дам титла, уважаван дом…