— Не и любов — прекъсна го Джон.
Това бяха думи на баща му, не бяха негови, това бе бремето на баща му, тежащо върху неговия гръб.
— Любов! Баща ти бил й дал любов! Много добро е видяла тя или онова тяхно копеле!
Можеше да бъде и така, ако тя не се бе обесила точно след раждането на момчето.
Устата на Малоран се изкриви в язвителна гримаса.
— Винаги е била глупачка. Красива глупачка, така си е, но глупачка в края на краищата. Отказа да се омъжи за мене заради любовта си, отказа и да се омъжи за баща ти от срам. И какво я постигна в края на краищата, освен нещастие и ранна смърт!
На този въпрос нямаше отговор. Поне Джон не можеше да намери.
Лицето на стареца се изопна, стана сурово, очите му се свиха така, че заприличаха на цепнатини.
— Затова ли баща ти ми взе земята? Заради една кучка с дантелени фусти, умряла преди петдесет години?
Джон вдигна рамене.
— Отчасти, предполагам. Отчасти, за да ви отмъсти заради себе си. И отчасти, защото земите бяха добри и той ги искаше.
— Той искал…
Джон бе подготвен и успя да си наложи да не отговаря на надменността, прозираща в тази дума. Баща му го бе предупреждавал години наред, докато се бе освобождавал от старата си вина и грижливо обмисляните си планове за възмездие.
— Във всеки случай — продължи спокойно Джон, — той купи земите ви на добра цена, научи ме как да ги стопанисвам, после ме определи за техен наследник след смъртта му. Вие вече нямате нищо, за какво сте се загрижили сега?
Малоран не обърна внимание на въпроса. Измерваше Джон с враждебен поглед, който най-накрая се спря на изкаляните токове на ботушите му, а после бавно се върна нагоре, за да срещне очите му.
— Баща ти е мъртъв. Ти имаш земи — земи, които някога бяха мои. Тук няма нищо за тебе и въпреки това още стоиш като някой наперен петел. — Старецът присви очи. — Не си дошъл само да ми съобщиш за смъртта на баща си, нали?
— Не, нито, за да донеса писмото, въпреки че той ме натовари с тази задача преди смъртта си.
Джон бавно пое дъх. Точно заради това бе дошъл от толкова далече. За това и за още нещо.
— Тук съм, за да поискам онова, което ще бъде мое след смъртта ви — изрече той. — Този дом, тези земи. Вашето име.
Главата на Малоран подскочи като от внезапен удар.
— Моето име!
Джон посрещна с дълбоко хладнокръвие разярения поглед на чичо си. При други обстоятелства би се позабавлявал със словесния двубой, би му харесало да подразни човек, когото няма причина да харесва. Но това не му допадаше. Англия не бе неговата страна; Малоран Хол не беше неговият дом. И ако не беше обещанието, за което баща му бе настоял, той щеше с радост да си остане във Вирджиния и да остави английската корона да вземе всичко това тук.
— Точно така — отвърна Джон. — Вашето име. Малоран Хол. Наследствените земи. Всичко.
— Баща ти те е насъскал да поискаш всичко това, нали? — избухна Малоран, почервенял, едва сдържайки яростта си.
Джон се усмихна — усмивката му бе крайно неприятна — и предпочете да замълчи.
От гърлото на Малоран изскочи задавен гневен вик. С изпъкнали от ярост очи той грабна желязната маша от поставката край огъня и я размаха пред лицето на Джон.
— Вън! Махай се, проклето сополиво ухилено копеле! Вън!
Вратите на Малоран Хол се затръшнаха завинаги след него. Джон си пое дълбоко дъх, благодарен за чистия въздух, нахлупи тривърхата шапка и яхна коня си. Подкара го обратно към пътя, откъдето бе дошъл, без нито веднъж да се обърне назад.
Оставаше още една задача. Само една. И след това най-сетне щеше да остави всичко в ръцете на адвокатите си, да си отиде у дома и веднъж завинаги да се отърве от тази Англия и от нейния ужасен, неспирно ръмящ дъждец.
Дълго след като племенникът му си бе отишъл, Малоран седеше край бюрото си, смръщил чело и загледан в сивите облаци, които слизаха все по-ниско, и в неспирния ръмеж, който се превръщаше в студен пороен дъжд. Трепна, когато икономът влезе със сноп свещи в ръка, за да освети стаята и да прогони тъмнината и все по-засилващия се студ.
— Чарлз — каза Малоран, изправяйки се, — изпрати съобщение до лейтенант Ламбер. Кажи му, че искам да го видя. Тук. Колкото може по-скоро, и дори още по-бързо.
Чарлз изгледа господаря си внимателно — навик, придобит от дългогодишната служба при него. Но каквито и да бяха съмненията му, той ги запази за себе си.
— Да, ваша светлост — бе отговорът. — Ще заповядате ли нещо друго?
— Не, нищо друго — Малоран се замисли намръщен. — Поне засега — добави той по-меко след още миг размисъл.