4
Проклети да бъдат дъждът, студът, ситният ръмеж и влагата. Проклети да бъдат всички лица на мизерията, повечето от които като че ли вечно присъщи на тази прогизнала английска провинция.
Джон потъна още по-дълбоко в седлото си и се втренчи в пътя пред коня. Бяха нарекли това път по-скоро от учтивост, отколкото като потвърждение на някаква истина. По-точно щеше да бъде да се каже калище, обградено от мрачни сиви местности, в които тресавищата бяха единственото разнообразие. Във Вирджиния имаше по-хубави пътища, но никой здравомислещ вирджинец не би се хвалил с пътищата си, освен ако не иска да изтъкне колко по-лоши са от пътищата навсякъде другаде по света.
Конят му, изтощен от непрекъснатото затъване в калта, се подхлъзна и за малко не падна на колене. Дъждовната вода от периферията на шапката се изля на челото на Джон, потече в яката на наметалото и пропълзя по гърба му. Той изруга. Конят изпръхтя, подскочи, залитна и едва не го хвърли с главата надолу в калта.
Всичко това беше заради Уилям Джоузеф Себастиан Рандал, който, ако имаше поне капка уважение към който и да било себеподобен, би си стоял у дома, вместо да препуска насам-натам из околността, зает с кой знае какви идиотщини. И понеже господин Рандал не бе проявил любезността да си седи у дома, на него сега му се падаше да седи тук най-малкото още една седмица в това противно време и в тази противна, забравена от Бога, йоркширска провинция, за да чака връщането на Рандал.
Джон си пожела поне в килерите на хана „Крал Джордж“ да има провизии, които да облекчат неговия принудително удължен престой. Ужасно неприятно щеше да му бъде да изкара в чакане още една седмица само на вода, освен ако в избата на госпожа Тинсдейл не се намери нещо по-силно от бирата, което да го възнагради за понесените страдания.
Особено щом шансовете тя да прояви и друг вид грижи за неговото състояние бяха нищожни. Но пък, от друга страна, човек никога не престава да се надява. Дори когато е премръзнал, измокрен и гладен.
Ако си напъхаш носа там, където не трябва, лошото след това е, че не можеш да изобличиш открито виновника.
Когато Джон Франсис Карлтън — не Гидиън! — скочи от коня си пред хана и поиска вечеря, Лизи беше в извънредно лошо настроение. То стана още по-лошо от това, че изкаляните му ботуши и капещото наметало направиха на нищо подовете, които още от сутринта бяха подобаващо намазани с восък.
— Проклет дъжд — подхвърли той, тупайки с крака, като отпращаше на всички посоки кал и мокри пръски.
— В колониите не вали ли? — отзова се хладно Лизи.
Тя тъкмо наглеждаше работата на прислугата — бе накарала Моли да лъсне отново някои медни съдове, пропуснати при почистването на общия салон — и точно сега нямаше нерви да изтърпи и най-малък шум, дори да е вдигнат от единствения гост в хана.
— Вали, но не така. По цял ден. Не тече във врата, не се излива в ботушите — изсумтя той. — На човек може да му прогният дробовете от влага след една такава седмица.
Той дръпна шапката от главата си и този жест изплиска шепи вода върху калните следи, оставени от ботушите му.
— Хълдспет, вземи шапката и наметалото на господина, изсуши ги и ги изчеткай хубаво — нареди Лизи, едва сдържайки се да не избухне. — И изпрати Адам в стаята на господин — за малко да изрече истинското му име — на господин Гидиън да му помогне да си свали ботушите.
— И пратете момчето, освен това да донесе бутилка вино — извика Карлтън след забързаната Хълдспет. — Хубаво вино, бургундско, не оная помия от кръчмата.
— По… Ще ви дам да разберете…
— Разбрал съм всичко, което ми трябва, за вашите вина, госпожо Тинсдейл — подхвърли той в отговор, — и няма да пия нищо, което не ми се поднесе, както му е редът, в бутилка и със запушалка.
Лизи изфуча. Мъжете никога не са доволни, когато коремът им е празен и гърлото сухо, но да обижда така избата на „Крал Джордж“ — това вече беше прекалено.
— Добре — рече тя, преглъщайки гордостта си, докато в същото време подбра поли, за да не ги натопи в оставените от него кални локви. — Вечерята ви ще бъде готова, когато и вие бъдете готов. Ето тук — и тя посочи с глава общия салон.
— Чудесно — измърмори той в отговор. — Значи половин час, не повече.
И без да дочака утвърдителен отговор, Джон тръгна към стаята си, оставяйки кални следи по пода.
Лизи се загледа след него, разкъсвана между обидата и все по-затвърждаващото се дълбоко в нея убеждение, че дори измокрен до кости от дъжда и в лошо настроение, Джон Карлтън си оставаше много хубав мъж.