— Какво, по…
Лизи отскочи назад. Джон се дръпна от масата, гледайки смаяно тъмночервеното петно, което изпъкваше ярко върху чатала на светложълтите му панталони. Виното се стичаше по краката и чорапите право в обувките му. Онова, което не се бе разляло по панталоните, течеше надолу по масата, капейки на пода, и пръскаше ситни капчици по глезените му.
Той вдигна очи, изумен при вида на нанесените опустошения. Лизи отдръпна уплашения си поглед от слабините му и срещна неговия. Очите й се разшириха. Тя вдигна ръка към устата си — твърде късно, за да скрие издайническата усмивка или да потисне палавата светлинка, която изведнъж заигра в очите й.
Джон избухна, ритна стола и грабна в двете си ръце салфетката и чашата с вода.
— По дяволите! — изрева той, като плисна водата по чатала си. Петното стана по-голямо, превръщайки се по краищата от червено в розово. Той взе да търка розовото със салфетката, но от това петното стана още по-голямо. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!
И тогава девойката най-нахално се разсмя.
— Не го направих аз, казвам ви. Не бих разсипала хубаво вино. Не и такова! — Цели пет минути Лизи се мъчеше да убеди господин Джон Гидиън/Карлтън, че наистина не е бутнала виното върху панталоните му, но той не искаше и дума да чуе. — Сигурно съм закачила ръба на чашата. Както ме мачкахте…
— Мачкал! На вас май доста ви хареса! И всъщност ми отговаряхте на целувката!
— Не!
— Не се опитвайте да отричате! Знам кога една жена ме целува и кога не, а вие наистина ме целувахте!
Лизи хлъцна.
— Никога не бих се… унизила така и… и… просто нямаше да го направя, това е!
— Нямаше ли? А кой започна ми драска скута, сякаш…
— Това беше грешка! Вие така подскочихте…
— Ами като пън ли да стоя, когато дрехите ми си целите във вино?
— Аз само исках…
— Не сте. Поне нямаше да имам нищо против, ако наистина искахте!
С това той премина всякакви граници. Лизи го зашлеви.
Изплющяването на дланта й по бузата му отекна като изстрел. Ударът бе така силен, че отметна главата му настрани.
В мига, когато осъзна какво прави, тя вече съжаляваше, но бе твърде късно.
Той опипа лицето си, явно смаян колкото нея. И избухна в смях.
— Господ ми е свидетел, ако наперените гъски имат първа братовчедка, това сте вие и никоя друга!
Лизи направи подигравателен реверанс.
— Поласкана съм. Ще се погрижа да нямам вземане-даване със свине като вас!
— Помислете само каква езда бих могъл да предложа на една такава малка гъска като вас!
Ако погледите можеха да убиват, Джон сигурно щеше да се сбръчка в изпоцапаните си с вино панталони. Вместо това обаче той стоеше там и й се хилеше, без ни най-малко да се обезпокои нито от гнева й, нито от окаяното състояние на панталоните си. Това би трябвало още повече да я вбеси. Но Лизи усети как смехът си пробива път някъде отвътре в нея, измествайки гнева.
— О, моля ви! — процеди тя през зъби, за да не се издаде. — Ще накарам Моли да почисти тая свинщина и ще кажа на Берта да опече петела. Но ви предупреждавам! Ако още веднъж си позволите да прекрачите границите на приличието, наистина ще ви излея виното по панталоните!
За миг Лизи сметна, че нарочно ще я предизвика, като се опита отново да я целуне, но вместо това той само се усмихна и й отправи елегантен поклон, после с вирната глава излезе от залата, като че ли най-хубавото бургундско вино на „Крал Джордж“ не жвакаше на всяка стъпка в обувките му.
Когато стъпките му по стълбите заглъхнаха, Лизи с неохота се върна към поразията. Не беше бутнала това вино. Дори не беше закачила случайно бутилката и напълнената чаша. Не и двете наведнъж и не така, че да се излеят право на скута му.
Което оставяше място само за едно обяснение.
По-скоро би си изгризала до дъно ноктите, отколкото да го приеме. По-голямата част от последните двадесет години тя се мъчеше да не вярва на това, но друго смислено обяснение просто нямаше.
В крайна сметка младите мъже, които искаха да пофлиртуват с нея, евентуалните ухажори и романтичните младежи винаги биваха отблъсквани от нея. Това никога не се случваше на някоя вдовица или на децата й. Или пък на някой чиновник или тлъст фермер, или изобщо на хората, които се обръщаха към нея само за да се оплачат от чаршафите или да си поръчат вечеря.
Не си го бе мислила наистина. Но често се чудеше. И вчерашната бира на лейтенанта, и днешното вино на Джон…
В крайна сметка всички тия глупави измислици бяха верни — в хана „Крал Джордж“ имаше призраци.
Нещо по-лошо, това бяха призраците на нейните родители.