— Достатъчно, Моли. Можеш да си вървиш.
Резките му думи пресякоха словоохотливостта й. Настъпи тишина, балсам за изтерзаната му душа. Джон отвори очи и видя един ангел пазител, застанал на вратата. Усмихна се заслепен, и ангелът изчезна, оставяйки вместо себе си безупречната фигура на ханджийката, чието изражение предизвестяваше какво му предстои. Той взе бутилката с вино и премести полупразната си чаша на по-сигурно място.
— Госпожо Тинсдейл.
— Господине.
Ледът дори не беше толкова студен.
Точно така, нали? Той остави виното настрана, далеч извън обсега й, и взе ножа.
— Ще ме извините, че ще ям пред вас. Ужасно съм гладен, не бях сигурен дали ще мога да сляза по стълбите.
Петелът димеше, изпускайки вълшебен аромат. Устата му се напълни със слюнка. Нито обидата с овнешкото, нито часът, прекаран в чакане, бяха намалили апетита му. И като че ли, за да му го напомни, стомахът му изкъркори.
Лизи почервеня.
— Така става, като ми предлагате овнешко.
Джон отряза внимателно тлъстата кълка на петела и я сложи на чинията. Без да обръща внимание на добрите маниери, той си облиза пръстите. Месото беше горещо и много по-сочно, отколкото бе предполагал.
— Мм. Добро е.
— Радвам се, че го харесвате.
— Бих харесал всичко, с изключение на овнешко.
— Господин Гидиън!
— Мм! — Първата хапка бе разкошна. Нищо, че ангелът бе привидение.
Лизи обтегна рамене и сключи ръце пред себе си. Единственото меко нещо у нея в този момент бе извивката на гърдите й. От мястото си на стола Джон можеше чудесно и изцяло да ги оцени дори под простата спретната рокля и ленения нагръдник. Само дето не можеше да ги погали наистина, но човек не може да има всичко наведнъж. Доброто топло ядене, хубавото вино и чудесната гледка решително му стигаха… засега.
— Искам да си идете. Още утре сутрин.
— Да си ида?
Джон отряза още едно парче от петела. Поднасяйки го към устата си, той още веднъж вдигна поглед към тези прекрасни гърди. Винаги има и по нещо за десерт.
— Точно така. Да си идете. Да си тръгнете. Да си заминете. Аз…
— Какво, по… — Джон хвърли ножа и вилицата, грабна салфетката и изплю месото в нея. — Проклятие!
Лизи подскочи стресната.
— Какво има?
— Този петел е станал леденостуден!
— Невъзможно!
— Вижте сама.
Тя го изгледа с подозрение, сякаш си беше загубил ума, после колебливо се наведе напред и докосна кълката на петела с върха на пръста си.
— Не може да бъде! Само преди минута…
— Беше горещ и димеше. Сега е почти замръзнал, да го вземат дяволите!
— Но…
Тя поклати глава и огледа стаята с разширени очи и отворена уста, сякаш очакваше да намери виновника, скрит в някой ъгъл.
Джон проследи обезумелия й поглед. Не видя нищо. Огънят в огнището весело пращеше, но беше на другия край на залата, а вечерта бе влажна и студена. Навярно е пил повечко вино, та не е забелязал студа в стаята.
Той сви вежди над блюдото си. Не беше пил толкова много вино, а дори да бе оставил блюдото си на произвола на някоя вледеняваща буря, петелът нямаше да изстине толкова бързо. Нямаше ли?
— Според мене ще е най-добре да седнете — каза той, вдигайки очи към нея.
— Не… не мога. Трябва да обслужвам кръчмата и…
Когато тя се обърна, за да си тръгне, Джон я хвана за китката, придърпа с крак един стол и я натисна да седне.
— Седнете!
Лизи седна неохотно. Стисна челюсти и присви очи. Отправи смръщен поглед към Джон, след това към чиниите пред него. Джон отмести ножа на другата страна на масата, близо до виното.
— Има ли някаква причина да искате така настоятелно да ме изгоните? — запита той. — Знам, че бях груб, капризен и мъчно можеше да ми се угоди, но едва ли съм първият непоносим гост, който е отсядал в „Крал Джордж“. Не може да бъде заради дрехите ми, днес си сменях бельото повече пъти, отколкото някои хора за цяла седмица.
Устните й помръднаха. Поне имаше чувство за хумор. Той обаче бързо губеше своето. Стомахът му пак изкъркори, но и двамата не обърнаха внимание на звука.
— Е? — запита той, понеже тя не пророни и дума.
Лизи хапеше долната си устна и го гледаше внимателно, като че ли, спорейки със себе си дали да каже нещо, или да замълчи. Джон отгатна в кой миг тя реши, че най-лесно ще й бъде да се изповяда, отколкото да спори с него, по начина, по който гърбът й се изправи на стола.
— Заради призраците — изрече тя. — Те не ви харесват.
Брадичката й леко подскочи.
— Затова и аз не ви харесвам.
5
— Призраци! — изфуча той. — Защо ли не се сетих?