— По-добре не оставяйте сарказма си да потъне в чашата с вино — озъби се Лизи. — Със сигурност ще го превърне на оцет.
— Преместил съм виното и чашата на сигурно място, далеч от обсега ви.
— Забелязах!
— Олекна ми, като го чух. Вече нямам никакви сухи дрехи.
Пресиленият гняв все пак не можа да скрие веселостта му. Преминаваше от едното към другото състояние по-лесно, отколкото си бе мислила Лизи. Би могла да понесе едното или другото. Но не и двете наведнъж…
Лизи зарови юмруци в полите на роклята си. Тоя негодник се забавляваше. Още повече се разяри при мисълта, че го прави за нейна, сметка.
— Вие не ми вярвате. — Не беше сигурна дали сама си вярва, но просто нямаше разумно обяснение.
Той се направи на несправедливо обиден.
— Казал ли съм такова нещо? Май си спомням, че точно вие се заклехте, че няма призраци. Да, снощи беше…
— Какво трябваше да направя? Не ми повярвахте, когато ви казах, че няма призраци, а сега не ми вярвате, като ви казвам, че има и…
— Разбира се, че не ви вярвам! За глупак ли ме вземате?
— Щом казвате така…
Не й бе съдено да довърши изречението си.
В преддверието изведнъж се разнесе тропот на ботуши и дрънчене на оръжия, вратата се отметна, рязко блъсната към стената, и в салона нахлу поне един взвод червени куртки. Те се пръснаха мигновено из цялата зала и като един насочиха мускетите си към Джон Карлтън.
Лизи извика, ядосана — и на себе си, и на тях, — и понечи да стане. Преди да се бе надигнала и на инч от стола си, Карлтън сложи ръка върху нейната. Тя се опита да се освободи, но той я стисна още по-здраво и почти незабележимо поклати глава. В очите му блесна опасно пламъче, което я накара да се притаи на мястото си. Нека той се оправя с войниците. В крайна сметка не е нейна грижа. Мускетите им не са насочени към нея.
Сержантът от предната вечер бе дошъл заедно с хората си, но не носеше мускет. Вместо да се присъедини към другите, които бяха взели Карлтън на мушка, той зае позиция до вратата, за да вижда всичко, което ставаше в салона и извън него.
Редникът, който толкова обичаше да се хили, бе застанал точно зад стола на Карлтън. По лицето му се виждаше, че се надява да се получи хубава схватка, за да си отмъсти за снощното унижение на своя лейтенант и да смачка фасона поне на един от тия благородници просто ей така, за развлечение.
В залата отекнаха още стъпки и лейтенант Ламбер влезе така, сякаш бе дошъл да проведе учение с подчинените си в Хайд парк, а не е нахлул на място, където нито той, нито войниците му имаха работа. Спря се на прага, за да обгърне с поглед събралите се, спокойно отърси водата от шапката си и отмери елегантен поклон.
— Госпожо Тинсдейл! Какво неочаквано удоволствие!
— Неочаквано, да — отвърна студено Лизи. — Удоволствие, едва ли. — Тя нарочно не обърна внимание на войниците и мускетите им. — Вие и хората ви нанесохте кал по прясно намазаните ми подове.
Ламбер погледна към пода. Вдигна нагоре тъмната си вежда.
— Божичко. Колко… съжалявам.
— Бих изразила нещо повече от обикновено съжаление.
Лейтенантът небрежно махна с ръка, отхвърляйки възражението.
— Служба, няма как. Като се вземе това предвид, налага се да не се съобразя с вашите подове. Искрено съжалявам.
— Сигурна съм, че бихте — промърмори под носа си Лизи, но Ламбер не й обърна никакво внимание. Той се обърна към Карлтън.
— Признавам, господине, че до известна степен съм затруднен как да се обърна към вас — каза той учтиво.
Карлтън се усмихна така, сякаш към него не бяха насочени поне половин дузина мускети.
— Достатъчно е едно „приятелю“. Може да ви свърши работа и просто „господине“, ако държите на формалностите. Лично аз много не ги обичам.
— Разследванията показаха, че пътувате под името Гидиън — продължи лейтенантът, без да обръща внимание на прекъсването. Беше учтив както винаги, но острият му поглед хвърляше опасни отблясъци под светлината на свещите. — Както и да е, уведомен съм от надеждни източници, че сте решили да се представяте в някои уважавани домове в околността с името Карлтън вместо Гидиън. Намирам това за… интересно. И може би малко, само малко, нали не възразявате, объркващо.
Карлтън се усмихна още по-широко.
— Можем да си спестим тези смущаващи разговори, ако приемете да изпиете една чаша вино с мене. — Той махна небрежно към отворената бутилка и полупразната чаша в другия край на масата. — Най-хубавото вино от избата на госпожа Тинсдейл… или поне тя така казва. Сигурен съм, че ако съм бил подведен, вие ще ми кажете.
Ламбер го изгледа, като че преценяваше дали да приеме поканата, после изведнъж се озова зад Карлтън. Лизи тревожно се размърда на стола си — лейтенантът решително не беше от хората, които тя би допуснала да застават зад гърба й, — но Карлтън не мръдна дори на инч.