Редникът пристъпи към него с изкривено от ярост лице. Другарите му се хвърлиха от две страни към него, сграбчиха го и го дръпнаха назад.
— Добре, четирима, заедно с него.
Ламбер не обърна внимание на подигравката. Кимна на разярения редник. Мъжът в миг се отърси от тези, които го държаха, скочи и сграбчи Карлтън за ръката.
— Да вървим — изрева той, размахвайки мускета си.
— Наистина. Само че най-напред… — и той взе полуизядената кълка на петела от чинията си миг, преди драгуните да го извлекат от залата.
— Така значи, ще бъда прокълнат — заяви Оливър Хардуик.
— Без съмнение! — рече любимата му. — Какво ще правим, Оливър?
— Да правим ли? Защо трябва да правим нещо? Той е само един проклет колонист, Бес, и се държеше доста нахално с нашата Лизи. Видях го как я гледа, даже ако ти не си видяла!
— Точно така ме гледаше и ти, но сега не говорим за това.
— Заслужаваше си да му изстудя вечерята, обаче този лейтенант ме надмина. Не съм си и помислял, че някой ден ще бъда благодарен на тия проклети червени куртки, обаче точно така се получи, нали? Човек никога не знае.
— Само че аз знам, и ще направя нещо!
— Не ставай смешна, Бес! Сега няма какво да се занимаваме с този мъж. Освен това не можеш да тръгнеш подир войниците, както са така разгорещени. Знаеш, че не можеш да мърдаш оттук!
— Да, но все пак мога да летя из двора и в конюшнята. С годините понаучих няколко трика от тебе и смятам да ги оползотворя възможно най-добре!
Тя замълча за миг и отлетя към конюшнята.
— Впрочем, Оливър, виж какво направиха на прясно намазания под на Лизи!
— Знаете ли — каза доверително Джон, докато драгунът, когото бе обидил, го избута грубо през вратата и излезе след него в настлания с камъни двор на хана, — никак не е приятно човек да се разкарва насам-натам в такава влажна вечер. Защо не дойдете например другата седмица? Дотогава дъждовните облаци ще са се разсеяли, не мислите ли?
— Тихо там! — изсъска войникът, и отново го блъсна. — По заповед на лейтенанта. И на негова светлост.
Джон успя да се въздържи да не цапардоса дребосъка по грозната мутра, което му струва много усилия.
Почувства, се като глупак, макар че за нищо на света не би се издал. Не заради сегашното обвинение срещу него, а защото трябваше да бъде подготвен. В разговорите, които бе дочул в кръчмата предната вечер, имаше достатъчно много намеци, че Ламбер, надявайки се да се облагодетелства и да се издигне по-бързо, е започнал да служи повече на Малоран, отколкото на краля.
Твърде късно Джон бе осъзнал, че е трябвало да гледа не колко пълна е пазвата на мис Лизи, а да внимава за собствените си работи. Очевидно този противен дъжд бе влязъл дълбоко в мозъка му и го бе разкашкал. Трябваше да бъде подготвен, трябваше. Бе очаквал чичо му да предприеме подобни стъпки, но не и толкова скоро, не и така нагло.
Дъждът отдавна бе спрял. Малките кални локви по настлания с камъни двор отразяваха светлините на фенерите по такъв начин, че войниците край него изглеждаха като някакви чудовищно разкривени великани. Нощният въздух бе хладен и все още наситен с влага, която накара Джон да потръпне. Не му бяха позволили да си облече палто или да вземе шапка. Ухиленият редник сигурно искаше да го поизмъчи.
Двама войници отидоха към конюшните, за да доведат конете на лейтенанта и сержанта, а останалите обградиха Джон, сякаш се страхуваха, че той ще им избяга, вместо кротко да тръгне от хана заедно с тях. Някой сигурно ги бе предупредил, че не бива да допускат арестантът да им се изплъзне. Ламбер? Малоран? Или и двамата?
Беше тук едва трети ден и вече си бе спечелил двама врагове. Своеобразен рекорд, дори за него.
Той въздъхна и отхапа от кълката на петела, която бе взел от чинията. Стомахът му куркаше, протестирайки срещу празнотата там вътре. В този миг дори овнешкото, което така презрително бе отхвърлил, му се струваше изкусително предложение.
Преди да успее да хапне втора хапка, от хана излезе Ламбер и се насочи право към него. Вече не се преструваше на безразличен, прескачайки внимателно локвите, които можеха да изкалят блестящите му лъснати ботуши.
Войниците около Джон отстъпиха настрани, наблюдавайки внимателно и командира, и арестанта си. Ламбер застана пред него. Тъй като фенерите бяха зад гърба му, Джон не можеше да види изражението на лейтенанта, но не му и трябваше никаква светлина, за да разбере, че онзи е ужасно доволен от себе си и има недвусмисленото намерение да се позабавлява със затрудненото положение на своя арестант.
— Съжалявам, господин… ъ-ъ… Гидиън, че ще трябва да вървите почти една миля до къщата, където са разквартирувани войниците ми. Моята квартира е малко по-далече, но се страхувам, че не мога да ви предложа същото… гостоприемство, което те биха ви предложили.