Ами сънуваното овнешко? Сега това го притесняваше.
Джон се размърда неспокойно на коравия сламеник, сбръчквайки погнусено нос от вонята на стара слама и непрани чаршафи. Няма друг начин, ще трябва да избяга.
Бягството нямаше да бъде толкова сложно. Щеше да зашемети придружителите си, докато го водят към клозета — никак не му бе трудно да убеди пазачите си, че този преход е за предпочитане, вместо всеки ден самите те да изхвърлят кофата му за естествени нужди, — после щеше да отмъкне кон от конюшнята и да изчезне в нощта.
По това време всички войници, с изключение на нещастника, поставен да го пази, щяха да си топлят коремите и гърбовете в близката кръчма. Мизерно място в сравнение с „Крал Джордж“ на Лизи, ако се съди от коментарите им, но по-добро, отколкото самият крал бе им отредил. Часове щяха да минат, преди да се върнат и да открият другаря си вързан и килията на затворника празна.
А после?
Във Вирджиния просто би се укрил в гората и стоял там, докато бъде безопасно да се покаже. Йоркшир не предлагаше подходящи гори и докато вирджинците щяха с радост да помогнат на човек, който е предизвикал гнева на войниците на крал Джордж, местните хора като че ли не бяха толкова приятелски настроени. Във всеки случай не дотолкова, че да го скрият за четири-пет дни, докато Уилям Рандал се върне в дома на предците си. И то при положение, че Рандал се върне тогава, когато е казал да го очакват.
Джон се загледа мрачно в едно особено грозна петно от влага. Проклетник такъв! Защо не си стои тихо и мирно у дома, където му е мястото, ами препуска насам-натам през половин Англия да върши добри дела, за които дори един от всеки десет облагодетелствани едва ли ще се сети да му благодари?
Това беше положението. Колкото и да не му се искаше да остави недовършена работата, възложена от баща му, Джон трябваше да сведе срещата си с Рандал до едно любезно писмо, което да му прати половин час, преди да се качи на кораба за Америка. Няма да свърши никаква свястна работа, ако просто остане тук и пукне от студ, защото особено продължително се е възползвал от чичовото си гостоприемство.
Почти съжаляваше. Макар да не бе харесал особено нито Йоркшир, нито Англия, би предпочел да дочака връщането на Рандал, удобно настанен в най-доброто легло на „Крал Джордж“, с добрата храна на „Крал Джордж“ в корема и ако има достатъчно късмет, с Лизи, която да му стопли чаршафите.
Джон изведнъж отново кръстоса крака. Самата мисъл за Лизи предизвика смущаващи промени в известни части от анатомията му.
Което означаваше, че му предстои цял низ от неспокойни часове, защото мисълта за Лизи изведнъж се превърна в основното му развлечение, смущаващо или не.
Жалко, че не бе имал възможност да направи нещо повече, а не само да я сънува. При условие че има на разположение достатъчно време, и най-нерешителната жена ще може да оцени правилно чара му… а според него Лизи далеч не бе толкова нерешителна, колкото обичаше да се показва.
Два дни, вече почти три, откакто Ламбер и хората му бяха отвлекли Джон Карлтън от хана. Време повече от достатъчно, за да изтрие този мъж от мислите й, независимо че вещите му все още стояха в най-добрата й стая. Но колкото и да се опитваше, Лизи осъзнаваше, че не може да го прогони от ума си.
Мисълта за него беше там, когато тя си вършеше всекидневната работа, явяваше се в странни моменти, избледняваше понякога, за да изникне отново, когато тя най-малко я очакваше. Виждаше го седнал до огнището в кръчмата, чуваше смеха му, усещаше как наблюдава всичките й действия. Съзираше го да я чака на стълбите посред бял ден, лицето му изплуваше под светлината на свещите, глъчката в хана по чудо затихваше и тя с необяснима сигурност усещаше дъха му в тишината.
Бе с нея, когато си лягаше вечер и когато се събуждаше сутрин, нахлуваше в сънищата й през цялото време, измъчваше я със смеха си и с целувките си, и с обещанието за нещо, което тя все още не можеше да долови в цялата му пълнота. Нещо прекрасно.
Всичко това я плашеше и пораждаше у нея усещането, че се носи в бягство из целия хан, спасявайки се от невидимото му присъствие, което бе много по-реално от това, на дебелата Берта, на подсмърчащата Нида или на наплашената малка Хълдспет, която постоянно й напомняше каква е цената на подобни неразумни мечтания.
Най-много я плашеше това, че навярно така се е чувствала и майка й, когато се е влюбила в баща й, разбойника, когото хората на краля преследвали безмилостно из тресавищата, вбесени от неговата смелост и пренебрежение.