Лизи веднага отхвърли зародилата се мисъл. Тя не е като майка си. Не е!
Тя е Елизабет Аштън Тинсдейл. Практичната, разумна Лизи, която не се трогва от мъжките усмивки или прищевки. Нетрепващата твърдоглава Лизи, която по-скоро ще седне да се занимава със сметките си, отколкото да си пилее времето да тича след младите мъже, започнали да посещават често хана, откакто бе започнала да се превръща в жена.
Ако бе допуснала из главата й да се мотаят подобни глупави мисли, отдавна да се е влюбила поне в един от върволицата младежи, които я бяха ухажвали. Бяха я преследвали, както кучета преследват заек, ако трябва да бъдем точни. Така се бе чувствала тя. Като че ли е някаква плячка и те са решили да я притиснат и да я довършат.
На нея тия номера не й минаваха и така им беше заявила.
Номерата на Джон Карлтън също не й минаваха! Да гние там в килията си кучето проклето! И щом пазачите му не позволяваха да му бъдат предадени тоалетните принадлежности и бельото, което бе пратила, ще събере всичките му неща и ще ги остави някъде на сигурно място, докато дойде сам да си ги вземе. После ще накара някоя от жените да изчисти цялата стая, така че нито следа да не остане от неговото присъствие.
Ако и това не го накара да изчезне от мислите и, поне ще изтрие всякакъв знак, че някога е бил тук.
Не й отне много време да напъха малкото му вещи обратно в дисагите. Лизи стегна здраво кожените върви и закопча катарамите. Свърши тази работа с охота, сякаш бе възможно собствените й непристойни мисли да бъдат точно така прецизно опаковани и изхвърлени от ума й.
Тя взе дисагите и тръгна да излиза, но спря, виждайки Нида, застанала на вратата, да обгръща стаята с жаден поглед.
— Я виж ти. — Миячката подсмръкна и потърка носа си с опакото на ръката, като дори не си направи труда да приглади назад рошавата коса, която висеше на объркани кичури покрай лицето й. — Значи господинът няма да си идва, а?
— Не знам.
Любопитството на девойката породи у Лизи смътно безпокойство.
Тя знаеше, че повечето от слугите й си изпросват безплатна пиячка в „Бика и глигана“ в замяна на интересни клюки за гостите, отседнали в „Крал Джордж“. Затова нямаше и нищо необичайно в интереса на Нида сега, когато Карлтън беше арестуван, но Лизи осъзна, че се отнася с девойката по-рязко, отколкото би трябвало.
— Нида, моля ти се, намери Хълдспет и й кажи да дойде при мене — каза тя. — Или Моли. Която намериш първа. Обещах на господин… Гидиън да му запазя стаята и искам някоя от тях да я проветри. Днес — добави тя по-рязко, когато видя, че Нида се колеба.
— Хълдспет е в градината, помага на Берта да бере подправки, колкото са останали, а Моли лъска съдовете в кръчмата. — Острият й поглед заигра. — Искате ли аз да я изчистя, мис Лизи? Мога. На драго сърце. Наистина.
— Не. — Лизи изрече неуверено думата, смутена от неразумните си предположения относно девойката. — Няма нищо, Нида. Ще кажа на Моли да дойде, щом се освободи. Върви си в кухнята. Знаеш как се кара Берта, когато те няма, и тя има нужда от тебе.
Дори да знаеше нещо, Нида не се издаде. Погледът й се закова върху дисагите, които държеше Лизи.
— Изнасяте ли ги? Мога да ги изнеса вместо вас, а?
Лизи стисна по-здраво дисагите.
— Няма нужда. Ще стоят тук, докато господин Гидиън се върне. Сега върви. Слез в кухнята, Нида. Аз ще се оправям с останалото.
Този път дори Нида нямаше как да пренебрегне заповедта. Тя сгърчи лице, подсмръкна здравата и нерешително изпълни нареждането.
Бе глупаво, но въпреки това Лизи изчака стъпките на слугинята да заглъхнат и едва тогава затвори стаята и отиде да остави дисагите на сигурно място, далеч от обсега на когото и да било.
Нищо! Нищичко не е останало! Дрехите, дисагите, нещата за бръснене. Всичките му писма. Всичките!
Застанал сред стаята си в „Крал Джордж“, Джон не преставаше да ругае.
Проклетница такава! Беше й казал да му запази стаята! Да не би да си е помислила, че няма да се върне? Само три дни са минали, а тя вече е опразнила стаята. Ако имаше пътници по това време на годината, сигурно щеше и да настани някого в леглото му.
Джон изръмжа при вида на оправеното легло. То блестеше сребристобяло под бледата лунна светлина, която се промъкваше през отворения прозорец, издуто от обещания за почти греховни удобства. Жалко, че няма време. С удоволствие би спал поне още една нощ в чисти чаршафи.
Трябваше възможно най-скоро да намери дисагите си и цялото им съдържание, само че откъде да започне търсенето сред всичките тия купчини от вехтории?