Отговорът беше очевиден. От самата Лизи, естествено.
Нейните стаи бяха в срещуположния край на коридора. Знаеше, защото бе стоял там, в тъмното, още първата вечер, когато я видя да идва от кухнята и да се отдалечава с бавни стъпки към стаята си. Бе сметнал, че е неуместно да любопитства, защото споменът за стройната й фигура, едва очертаваща се на светлината на единствената свещ в ръката й, бе господствала досега в сънищата му. Но вече имаше възможност да се реваншира.
Той прекоси предпазливо коридора, като внимаваше да стъпва тихо, но независимо от усилията му старите дъски на пода пукаха и скърцаха. За щастие вратата на стаята й не беше залостена. Тъй като нямаше отседнали гости, които да я смущават, нямаше защо да се заключва.
Джон вдигна с усмивка мандалото и бутна с лекота масивната врата. Предпочиташе да не се бави, защото тя със сигурност щеше да превърне живота му в ад заради този малък номер.
Стаята бе по-малка, отколкото бе очаквал. Прозорецът, който нямаше капаци, пропускаше вътре достатъчно лунна светлина, за да изпъкнат очертанията на едно високо, тясно легло, опряно до отсрещната стена, кресло с висока облегалка пред камината до леглото и една маса със стол по средата на стаята, точно срещу вратата. Лесно можеше да се движи вътре, дори на тази слаба светлина.
Джон притвори вратата точно толкова внимателно, както я бе отворил. Спря за миг, напрягайки се да долови шума, ако тя евентуално се размърда. После полека започна да се доближава до леглото.
Точно в този момент адът избухна пред него.
Смразяващ писък, последван от силни стонове, раздра въздуха. Стреснат, Джон се спъна, после направи още една крачка напред. Оглушителната врява, изглежда, го бе объркала повече, отколкото смяташе, защото още на мига се спъна в стола, който — можеше да се закълне — само преди миг не беше там.
Джон се просна на пода, и ревът му бе не по-малко оглушителен от одевешния писък. Той се затъркаля, мъчейки се да стане, но краката и наметалото му незнайно как се бяха замотали в стола. Изруга отново, опря лакът на пода и тромаво се надигна. След миг от тъмнината пред него изникна неясна фигура. Тя замахна. Нещо тежко го удари по тила и всичко наоколо му почерня.
7
Джон се свести от обгърналия го мрак само за да открие, че над него се е навел един от ония ангели отмъстители със златист ореол около главата и с огромни черни очни дупки, от които лъхаше мрачна закана за това, което му предстои.
Той изстена — най-малкото, стори му се, че този ужасен звук излиза от неговото гърло — и се помъчи да седне. Ангелът обаче грубо го бутна обратно на пода.
— Не мърдайте, глупак такъв! Да не искате кръвта ви съвсем да изтече?
— Лизи?
Джон издаде слаб звук, обезпокоително подобен на скимтене.
— Лизи, значи? За вас съм мис Тинсдейл, любезни! Да се благодарите, че не ви убих!
Главата отстрани го болеше ужасно. Пръстите му напипаха една дълбока рязка на слепоочието и топла лепкава кръв, която мокреше косата му и се стичаше по лицето му.
— Казахте, че не сте ме убили?
— Не че не се опитах, уверявам ви! Всъщност имахте късмет, че бяхте с шапка. Ако бях по-опитна в тези неща, сигурна съм, че щях добре да се справя!
Той изстена.
— Почти успяхте. С какво го направихте? С някоя цепеница ли?
— Не бъдете по-глупав, отколкото трябва — сряза го тя. — Използвах ръжена.
Джон трепна. Дори това дребно движение пробуди отново туптящата болка в главата му.
— Повярвайте ми, никой не би казал, че нямате дългогодишен опит.
— Доникъде няма да стигнете с ласкателства.
Тя го изгледа сериозно и се обърна. Джон затвори очи. Светлината на единствената свещ на масата зад нея му причиняваше достатъчно много болка. Всяко движение караше двадесет дяволи да танцуват в черепа му.
Той я чу как налива вода в легена и топи някакъв парцал и се учуди, че толкова прости действия могат да вдигат такъв непоносим шум.
— Ако сте се опитвали да ме похитите — продължи тя, безучастна към страданията му, — защо, по дяволите, първо така пронизително изпищяхте?
— Не съм пищял и не съм се опитвал да ви похитя. Аз…
Джон затаи дъх под леденостудения мокър парцал, който се притисна към слепоочието му.
— Вие какво?
— Аз се опитвах да ви ограбя — прошепна той.
— Наистина ли?
Гласът й бе по-леденостуден и от парцала, ако това изобщо беше възможно.
Джон реши да отвори едното си око. Тя му се скара и той веднага го затвори.
— Е, не наистина да ви ограбя. Да си взема нещата.
— Преместих ги, за да ги държа на сигурно място.
— Забелязах, макар да не се чувствам нито на косъм по-сигурно, но все пак благодаря.