Тя смени парцала с друг, също толкова леденостуден и мокър.
— Ако бяхте влезли през вратата, посред бял ден и учтиво си бяхте поискали вещите, с радост щях да ви ги върна. Без това, което ми дължите, разбира се.
Той отвори очи и се взря в нея.
— Това е друга работа. Помолих ви да ми запазите стаята, но още преди да минат и три дни, вие ме изхвърляте оттам заедно с нещата ми.
— Не съм ви изхвърлила, бяхте отвлечен…
— Излязох оттам!
— … и аз ви запазих нещата на сигурно място. Всичките. А сега излиза, че не сте имали намерение да си платите за стаята! — добави тя кисело.
— Вие изобщо не ми изпратихте бельо, както обещахте!
— Войниците отказаха да го занесат.
— Компанията беше тъпа, леглото отвратително, а храната десет пъти по-лоша — продължи той ядосан. — Дори сънувах проклетото ви овнешко варено!
Тя сви вежди. После примигна. Отметна назад глава и се разсмя.
Никога преди не я бе чувал да се смее. Звукът се разля над него, плътен и топъл като сироп, успокоително сладък.
Той примижа и усети, че омайващият образ на ангел, за каквото я бе взел отначало, съвсем не е далеч от истината. Съвършеният овал на лицето, огромните очи, фините черти и деликатният тен, дори огромната бяла нощница с надиплена дантела на яката и бухнали ръкави — така изглеждаха и така бяха облечени благочестивите предвзети ангели, които украсяваха половината църкви в християнския свят.
Ангел или не, у Лизи Тинсдейл нямаше нищо благочестиво или предвзето. Тя бе преместила свещта, за да вижда по-ясно. Сега, вместо да прави ореол около главата й, тя позлатяваше кожата й и запалваше малки пламъчета в очите й. Лизи нямаше нощна шапчица и дългата й черна коса, сплетена на хлабава плитка, се спускаше от рамото й и падаше на гърдите като въже от ослепителна черна коприна, което подканваше да бъде разплетено.
Гърдите й надигаха нощницата като меки, плътни могили. Те се местеха леко, следвайки нейните движения, а гънките на дрехата само отчасти скриваха великолепните им овали. Щом се наведеше по-близо до него, той забелязваше извивката на бедрото й там, където то опъваше плата на дрехата, затисната от коляното й. От равната права линия на коленете й тръгваше една изкушаваща, закрита от белия плат, долина, която изчезваше в гънките на нощницата, набрана на скута й. Гънките се разместваха, събираха и разделяха заедно с движенията й, загатваха, но не разкриваха докрай женските тайни, скрити зад белите дипли.
Джон изстена, затвори очи и отпусна глава на пода.
Цяло щастие бе според него това, че главата му тежи и мислите му са размътени, иначе навярно още в същия миг щеше да се влюби в нея.
Ако Самюел беше тук, тя щеше да го повика да й помогне. Наистина щеше да го повика.
Но Самюел го нямаше, дебелата Берта не можеше да бъде събудена по никакъв начин, а Моли, Хълдспет и Нида само щяха да създадат още по-голяма бъркотия. За слугите от конюшнята изобщо не помисли. Дори само да дочуят нещичко, още до утре вечерта мълвата ще е стигнала на половината път до Йорк. Ако ги помоли за помощ, седмици наред после няма за нищо друго да приказват и само ще се тупат по гърдите.
О, само ако тоя надежден, сигурен Самюел беше тук, тя никога нямаше да остане сама в спалнята си с мъж, ранен или не. Особено с такъв, който е избягал от стражите на негово величество. Да не говорим, че беше само по нощница, и то посред нощ. Това не й беше минало през ума. Наистина.
Логиката бе необорима. Щом Самюел го няма и няма друг човек в хана, когото да помоли за помощ, трябва сама да се оправя с Джон Карлтън.
В сегашното си състояние той не представляваше особена заплаха.
Лизи сви вежди, наблюдавайки смазания окървавен мъж, който лежеше на пода пред нея. Не е ли по-блед отпреди малко? Или просто светлината го прави да изглежда така?
Без съмнение беше го подредила доста зле. Събуждайки се в паника от зловещия писък, виждайки как някакво рогато чудовище нахлува в стаята й, тя се бе защитила с първото попаднало в ръката й оръжие. Удивително наистина колко страшен може да бъде един ръжен, когато човек замахне силно с него!
Джон помръдна и изстена.
— По дяволите!
Отвори очи и изпусна болезнен стон, заслепен от светлината, после опипа главата си, и отново изстена.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Ръженът, очевидно не го бе наранил чак толкова силно.
Лизи пусна в легена окървавения парцал, който държеше.
— Можете ли да седнете?
Той я изгледа недоверчиво.
— Защо? Да не смятате пак да ме цапнете?
— Не точно сега, но за в бъдеще не обещавам.
— Не е много успокояващо.
— Повече е, отколкото заслужавате. Хайде. Сядайте!
Тя се наведе да му помогне, но той я отблъсна раздразнено и бавно се надигна, отначало на лакът, а после полека успя да седне. След миг обаче клюмна напред, подпря лакти на коленете си и стисна главата си с ръце.
— По дяволите!
— Май вече го казахте.
Без да иска, бе започнала да изпитва известно чувство за вина, задето го е наранила. Което само показваше колко мекосърдечна може да бъде една жена към подобен мъж.
Лизи се залюля напред-назад на пети и се замисли.
— Не можете да си тръгнете — каза тя. — Не и тази нощ.
— Трябва — промърмори той.
Не изглеждаше особено щастлив при тази перспектива.
Лизи не му обърна внимание.
— Не мога да ви настаня в предишната ви стая. А не мога да ви оставя и тук.
Той обърна глава, както бе подпряна в ръцете му, точно колкото да я погледне с крайчеца на окото си.
— Какво великодушие. Учуден съм, че не ми предлагате най-тъмната и най-влажната си изба.
— Бих могла… особено щом вече така си и миришете.
Той трепна.
— Проклетото мухлясало сено.
Лизи се направи, че не чува мърморенето му.
— Лошото е, че първо ще ви търсят в избата. И веднага след това ще проверят конюшнята. Може да сметнат, че си търсите по-чисто местенце от последното, където са ви настанили.
Той изръмжа. Лизи сметна, че това е знак на съгласие.
Тя сви вежди, размишлявайки върху възможностите.
— В стаите на другите гости е доста рисковано. Ламбер ще ги провери до една, а пък никой нищо не казва, когато на Моли или Хълдспет им хрумне да влязат в някоя от тях.
— Предани работнички, нали? — подхвърли той язвително.
Тя се засмя. Не можа да се сдържи.
— Не, но когато си мислят, че не ги виждам, влизат в някоя стая и изкарват по една следобедна дрямка.
— Аха — каза той, и отново отпусна глава в ръцете си.
Лизи поклати глава. Мъжете по някой път са такива жалки същества. И все пак…
За пръв път, откакто бе разбрала кого е ударила, Лизи го погледна — наистина го погледна. Не представляваше особено внушителна гледка.
Тридневната брада замазваше ясната линия на челюстта му. Косата му изглеждаше така, сякаш никога не е виждала гребен, а от едната страна се беше слепнала от кръв. Раната щеше да се затвори до сутринта, но отстрани на главата му имаше подутина, голяма колкото гъше яйце. Лизи бе свалила наметалото, но палтото му беше изпомачкано и изцапано, панталоните мръсни, а чорапите и обувките целите в кал.
И миришеше ужасно.
В този момент Джон Карлтън беше опърпан, мръсен, окървавен и в никакъв случай нямаше героичен вид. Защо тогава въздействаше така силно на чувствата й и пораждаше у нея такъв трепет, такива странни усещания, без дори да си го е поставял за цел?
Лизи се застави да върне мислите си обратно към настоящия проблем.
— Къде си оставихте коня?
С доста усилия Джон успя да се съсредоточи върху въпроса й.
— Пуснах го при реката — каза той най-накрая със слаб глас, като едва изричаше думите. — Все едно се е спънал в камъните и ме е хвърлил.
— Хъм. Това може малко да ги забави.
— Трябват ми само няколко часа, за да стигна достатъчно далече и да не могат да ме хванат. — Той вдигна бавно глава от ръцете си и простена. — И друг кон. И нещата ми.
— И глава, която да ви върши работа! В това състояние никъде няма да ходите!
— А кой е виновен за това, ако позволите да ви попитам?
— Самият вие, и не ми казвайте, че не е така!
Само като си помисли, че преди миг и се бе сторил привлекателен! Този мъж е един самонадеян грубиян с непоносимо лош характер.
А тя е глупачка.
Лизи въздъхна. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да го изхвърли и да оставя Ламбер да се оправя с него. Но когато ставаше дума за Джон Карлтън, всякакъв здрав разум незабавно излиташе през вратата, от която влезеше той.
Тя го хвана за ръка.
— Хайде, елате. Има едно наистина сигурно място, където ще ви скрия, колкото и да не ми се иска да го правя. Само че никога няма да стигнем там, ако не се изправите и не престанете с това бебешко скимтене.