— Сигурно — измърмори той. — Такива паяжини не се събират за една седмица.
Той се обърна и заразглежда стаята. Движението вдигна облак прах от гъстите сиви талази по пода и той кихна.
— И толкова прах — прибави Джон кисело.
Дори невинното кихане накара чуковете в главата му да заблъскат два пъти по-силно.
Лизи не му обръщаше внимание. Тя се движеше из стаята като замаяна, придържайки с една ръка тежкия шал, който бе метнала на раменете си като щит срещу нещо, което само тя бе в състояние да види. Очите й се разшириха, когато вдигна свещта по-високо, за да разгледа оплетените с паяжина ъгли.
— Двайсет и пет години — каза тя малко по-високо, за да го чуе и Джон.
В гласа й се долавяше странна нотка на смайване и възхита, сякаш стаята и всички спомени в нея я омайваха толкова силно, колкото я плашеше видът й.
Ако не беше толкова слаб, Джон щеше да вземе някой кон и да се махне оттук много преди Ламбер и хората му да вземат да ровят с мръсните си зурли из двора на „Крал Джордж“.
За съжаление Лизи беше права — той не можеше никъде да мръдне. Дори идването от нейната стая дотук му струваше огромни усилия; точно сега беше толкова замаян, че не можеше и да стои изправен. В такова състояние не можеше да излезе и в двора на хана… ако изобщо успееше да стигне дотам.
Стаята поне беше суха. Трябваше да се примири единствено с паяжините и праха, които тук заместваха плесента и влагата заедно с всичките им отвратителни спътници. Като се има предвид къде бе спал последните три нощи, няколко паяка със сигурност нямаше да обезпокоят съня му.
Лизи беше права и за друго — докато пази тишина, никой няма да заподозре, че е тук. Никой не бе влизал в стаята от четвърт век насам. През цялото това време хората винаги я бяха мислили за заключена, дори навярно изобщо бяха забравили за нея. Ключът, който Лизи бе изровила от дъното на един сандък в стаята си, едва не се счупи под натиска и в ръждясалата ключалка.
Джон погледна към Лизи. Тя стоеше там, осветена от свещта, оглеждайки мълчаливо стаята. Беше с гръб към него, но дори под грубия, шал той долавяше напрежението в раменете й.
Въздъхна, почувствал внезапен прилив на срам. Видя се отстрани — един невъзпитан неблагодарник с отвратителен характер. Тя поемаше голям риск, като го укриваше. Може би още по-голям от този, който той поемаше, укривайки се тук. Не можеше да направи кой знае колко за нея, но поне можеше да й отвърне с малко любезност.
— Сигурно едно време е била приятна стая — каза той, хващайки се за първото, което му дойде наум, като се опитваше да смекчи одевешната си грубост. — Защо дядо ви я е затворил така?
В първия момент изобщо не беше сигурен, че го е чула. После тя бавно се обърна с лице към него, а очите й бяха така разширени, че сякаш бяха погълнали побледнялото й лице.
— Майка ми е умряла тук.
Гласът й бе равен, без никаква следа от вълнение.
Джон трепна и мълком се прокле заради глупостта си. Трябваше да се досети. Ако главата му беше в ред, сигурно щеше да се сети.
— … Съжалявам. Как е умряла? При раждане ли?
— Не.
Тази единствена дума преряза с напрежението си студения неподвижен въздух и увисна в него.
Точно когато Джон мислеше, че тя няма да каже нищо повече, Лизи добави:
— Самоубила се е. Застреляла се в сърцето с мускета на една червена куртка, а аз съм лежала в люлката си в кухнята. — Пое дъх дълбоко и с мъка. — Тогава съм била на четири месеца.
Преди Джон да измисли какво да отговори, тя тръгна към вратата и рязко я отвори. Застанала с ръка на резето, тя се поколеба за миг, после изведнъж се обърна и го погледна.
— Спокойни сънища, Джон Карлтън. Оздравявайте бързо. Искам да се махнете оттук веднага щом бъде безопасно и можете да яздите.
Погледите им се срещнаха.
— Ако не и преди това — прибави тя твърдо.
В следния миг Лизи затвори вратата след себе си, оставяйки го в тъмното.
— Това не ми харесва, Бес — изръмжа Оливър. — Тая работа хич не ми харесва.
Бес погледна със смутено изражение първо него, после вратата, през която бе излязла дъщеря им. След това изгледа опърпания мръсен колонист, който стоеше насред стаята като ударен с дърво по главата.
— И на мене не ми харесва, любов моя, но ако наредим нещата както трябва, може да се получи нещо добро. Имам някакво предчувствие за него и Лизи, нали се сещаш. Хубаво предчувствие.
— Брр — изръмжа отново Оливър с отвращение. Той изгледа враждебно и раздразнено неканения колонист, преди да се обърне отново към възлюбената си. — Ела, Бес. Не ми дава сърце точно сега да се разправям с него. Ей Богу! Колонист! Хайде! И само като си помисля, че нашата Лизи го доведе! Това вече на нищо не прилича!