С тези думи той профуча през вратата и излетя от стаята, без да погледне дали Бес идва подире му.
Джон чу изскърцването на ключа в ключалката, а след това звука от чехлите й, които се отдалечаваха по коридора.
После не чуваше нищо друго, освен тишината в стаята, която бе стояла празна четвърт век, обитавана само от призраци, горчиви спомени и нищо друго.
Какво има в тази Англия, че хората тук така отчаяно се вкопчват в миналото? Баща му беше построил къща и бъдеще за себе си в Новия свят, но въпреки това миналото властваше в мислите му. Дори на смъртното си легло се бе борил да поправи грешки от преди половин век, бе изпратил сина си да направи онова, което той не бе могъл. А сега и Лизи, оплетена в спомени за събития от времето, когато е била кърмаче.
Джон не разбираше нищо. Никога не бе успял да го разбере. Може би самият той е прекалено много плод на Новия свят, където от значение бе само бъдещето, не и миналото.
Той пое дълбоко дъх, после още веднъж. Не смяташе да се занимава с този въпрос през нощта. Главата го болеше ужасно там, където Лизи го бе цапнала, а студът в стаята вече проникваше в костите му. Трябваше да си почине, колкото може, в кратките часове, които му предстояха. Утре вечер на всяка цена трябва да бъде далече оттук, колкото може по-далече, повече заради Лизи, отколкото заради себе си.
Върна мислите си към стаята, опитвайки да се ориентира отново в тъмното.
На единствения прозорец нямаше капаци, но двайсет и пет години прах и мръсотия така добре бяха замазали стъклата, че вътре проникваше само един слаб лъч лунна светлина. Повечето подробности се губеха в тъмнината, но поне леглото като огромна сива камара се мержелееше в мрака.
Той закопня за удобното топло и чисто пухено легло на долния етаж. За своето пухено легло, независимо че Лизи бе преместила нещата му.
Е, добре.
Отправи се примирено към леглото. Удари челото си в страничния му стълб миг, преди брадичката му да се сблъска с таблата. Болка прониза главата му и пропълзя по крака. Той сграбчи стълбчето, изруга тихо и внимателно опря глава в дървото. Главата му се завъртя и усети, че му се повдига.
Толкова силно ли трябва да го цапардоса Лизи?
Когато замайването премина, той се пусна от безценната си опора и полека пропълзя по покривката до горния край на леглото. Неуверените му движения вдигнаха невидим прах, който му влезе в носа й изкара сълзи от очите му.
Стисна горния край на покривката и я дръпна рязко, за да махне праха, наслоен там от двайсет и пет години. В следния миг едва не се задуши от неудържима нужда да кихне. Кихавицата му скоро премина, но това накара още една дузина чукове да заблъскат така яростно в черепа му, че сякаш щяха да го строшат.
Помисли да се загърне в наметалото и да се свие на някой стол, но столовете и подът щяха да му убиват и бяха също толкова прашни, колкото и покривката на леглото, а наметалото не можеше да го опази от студа. Нямаше друг начин — без да сваля ботушите, той нерешително се покатери на леглото и отдръпна завивките.
Джон кихна, изруга слабо, после затвори очи и уморено положи глава на възглавницата.
— Ти си го какво? Него? Тука? — Дебелата Берта престана да меси хляба за сутринта и се втренчи смаяна в нея. — Да не си се побъркала?
Лизи трепна, смаяна от явното недоверие на готвачката. Беше разчитала Берта да я подкрепи, а не да я осъжда. Докато Самюел отсъстваше, тук нямаше друг, на когото да разчита.
— Нямах никакъв избор, Берта. Какво очакваш да направя? Да го задържа и да го предам на Ламбер? Аз?
Берта отвори уста, после я затвори, след това остави скъпоценния си хляб и бавно се отпусна на стола. Поклати глава учудена и въздъхна.
— Като се вземе всичко предвид, не бих допуснала, че ще го направиш. Но това не означава, че си направила нещо разумно. Внимавай, предупреждавам те!
— Уверявам те, няма защо да ме предупреждаваш! Никой по-добре от мене не знае на какво са способни тия червени куртки.
— И никой повече от тебе не изглежда склонен да си го припомни!
Лизи не сметна за нужно да й отговори.
— Берта, аз само те моля тайно да отделяш малко храна за него. Не мога, разбира се, да му занеса нищо през деня, и няма да ставам толкова рано, както тази сутрин. Но през нощта мога да се промъкна и да му занеса толкова, колкото да изкара до другата вечер. Няколко дни, може би седмица, и ще се оправи от удара ми.
— И тогава ще си тръгне. — Това не беше въпрос.
— Наистина.
Берта изсумтя.
— Никакво „наистина“. Снощи може да е мислил само как да избяга, но ти гарантирам, че щом главата му се оправи, ще започне да мисли за онова, заради което е дошъл тук. — Тя млъкна, после се наведе над масата, сякаш да се увери, че Лизи ще чуе всяка нейна дума. — И щом започне да мисли за това, само ще си имаме повече неприятности.