— Добре ще бъде да не нанасят никакви вреди. Ще искам обезщетение, ако го направят!
— От кого? От магистратите ли? — Той се разсмя. — Лорд Малоран по-скоро ще разсипе хана ви, ако Гидиън не се намери. В това отношение няма да ви бъде никак лесно.
Наистина той беше прав, но Лизи нямаше никакво намерение да признае това и по този начин да му достави удоволствие.
— Бих искала да видя как ще кажете на негова светлост, че вие и дузина войници на крал Джордж не сте могли да опазите един невъоръжен колонист — отговори тя съчувствено.
Ударът й попадна право в целта.
— Имам намерението да хвана Гидиън още преди да се стъмни. — Ламбер присви очи предупредително. — Можете да бъдете сигурна, че втори път няма да ми се изплъзне.
Тъй като Лизи не отговори, той вдигна глава и погледна към войника, който стоеше мирно до отворената кухненска врата.
— Дерихам!
Войникът до вратата се изпъна в очакване.
— Господине!
— Кажи на сержант Уилсън, че искам да търси двойно по-усърдно този човек, даже ако трябва, да обърне всяко столче и да се рови във всеки сандък с бельо тука. Ясно ли е?
— Слушам!
— Е? — изрече Ламбер след миг, тъй като войникът още не бе мръднал от мястото си.
— Свободен ли съм, господин лейтенант? — изражението на Ламбер беше достатъчно ясно като отговор. Войникът отново чукна токове и изчезна.
Лизи въздъхна примирено. Щяха да й трябват часове, дори дни, за да разчисти опустошенията, които ядосаните и оскърбени войници нямаше да закъснеят да нанесат.
Ламбер и хората му няма да намерят Карлтън, но когато след това тя се заеме с него, ще му се прииска да го бяха намерили те!
Нещо неопределено изтръгна Джон от съня. Той премигна глупаво, взирайки се в тавана, докато се опитваше да си спомни къде се намира.
Ханът. Лизи.
Той си пое дълбоко дъх. Лизи.
Спомни си Лизи, спомни си как се навеждаше над него, как косата й се спускаше през рамото, единствената й дреха, девствено бялата нощница, която не можеше да скрие мекото изкусително движение на гърдите й…
Той изведнъж изпусна дъх.
Лизи? По нощница? Без нагръдник и със свободно вееща се коса?
Невъзможно. Господ не може да е бил толкова благосклонен към него.
Джон със съжаление затвори очи. Значи е сънувал. Зарови се по-дълбоко под завивките с намерението да си припомни още от съня, доколкото му е възможно. Но само вдигна облак прах, който го накара да кихне.
Веднага ококори очи. Това не беше неговото чисто, удобно легло в „Крал Джордж“.
Полека отметна прашните завивки и се измъкна от тях. Главата му се завъртя за миг, после полека се успокои и постепенно Джон успя да фокусира погледа си върху стаята.
Нямаше много нещо за гледане, особено в неясната светлина, проникваща през мръсните стъкла. Заедно със светлината се върна и паметта му. Лизи беше по нощница. Но вместо да го съблазнява, бе направила всичко възможно да пробие дупка в черепа му с ръжена си.
Това повече й подхождаше. За съжаление.
Той пипна раздразнен главата си и настръхна от допира до живата рана. Не е толкова зле все пак. Бе получавал и по-лоши рани, но никога от жена, особено от жената на най-еротичните му фантазии.
Джон въздъхна и отпусна ръка. Толкова по въпроса за еротичните фантазии. По-добре да помисли какво става всъщност с него и какво трябва да прави сега.
Замазаното стъкло не позволяваше да се разбере нищо, но му се стори, че е около пладне, най-многото един-два часа по-рано или по-късно. Стомахът му протестираше, потвърждавайки предположението.
Лизи бе дошла отново при него доста преди разсъмване, носейки хляб, месо, сирене и кана хубава силна бира. Той бе спал как да е, измъчван от главоболие и лоши сънища, но бе приветствал храната и питието. След три дни, прекарани само на вода, слаб чай и отвратителните помии на оная старица, той бе погълнал простата вкусна закуска, бе изпил всичката бира и бе потънал отново в дълбок, спокоен сън, без болки в главата. Сега обаче, притеснен, започваше да осъзнава, че мехурът му е пълен до пръсване.
С бавни движения, за да не вдигне отново облак прах, Джон се измъкна от леглото и коленичи, за да потърси отдолу нощното гърне. За негово облекчение то си беше на мястото — голямо грубо глинено гърне с капак.
Още преди да го измъкне и наполовина изпод леглото, Джон дочу викове и звук от ботуши, които тъпчеха долу в преддверието, и това го накара да замръзне.
Значи Ламбер и хората му са тук. Шумът от претърсването явно го беше събудил.