Щом разбра, че са я забелязали, Нида веднага наведе глава и се изпари. Лизи гледаше след нея, докато не изчезна в кухнята. И това се пише на сметката на Джон Гидиън/Карлтън, реши тя, като се намръщи — изглежда, вече не може да вярва и на собствените си прислужници.
Никога преди Лизи не си беше задавала този въпрос. Не желаеше точно сега да се занимава с него, макар че от отговора му зависеха много неща, много повече, отколкото би искала да признае дори пред себе си.
Когато тръгна да залоства външната врата зад последния посетител, Лизи усещаше как краката я болят още повече отпреди и беше невъобразимо ядосана.
Берта не показа никакво съчувствие.
— Ще се стопиш, ако продължаваш да се ядосваш така — отбеляза старата готвачка, като сипваше една чаша от сварения в гърнето чай.
— Тия войници…
— Не те ядосват тебе войниците, знам аз.
— Приготви ли кошницата с храна за него, както ти казах? — запита Лизи, сменяйки внезапно темата.
Старата готвачка се поколеба, после кимна нерешително.
— Много повече, отколкото ще му стигне за един ден… макар че ако имаш и капка разум, ще му дадеш тая храна и един кон и ще го пратиш да си върви, преди да ти е навлякъл още неприятности.
— Щях да го направя, стига да можех — каза Лизи и се помъчи да повярва, че това е самата истина. — Но хората на Ламбер ще бъдат нащрек, а луната все още свети достатъчно, за да забележат, ако някой язди сам през тресавищата. Не ми се мисли какво може да стане, ако сега го хванат, особено с някой от моите коне и със следи, които ще ги доведат право тук.
Дори Берта нямаше как да оспори това, макар войнственият пламък в очите й да подсказваше, че всичко би се развило съвсем другояче, ако имаше и най-малката вероятност да убеди Лизи да постъпи иначе. Готвачката въздъхна, надигна се тежко и тръгна да отнесе кошницата с храна, която беше приготвила.
Движението размърда Скръф, който се бе настанил на любимото си място за спане под масата. Кучето се надигна с тъжен поглед в очите, после скочи на крака и припна през кухнята подир Берта.
Готвачката отключи шкафа, където държеше по-скъпите подправки и съдини, и извади някъде от дълбините му една кошница, покрита със салфетка. Направи бърз оглед на съдържанието й, и отново заключи шкафа.
— Трябваше да я скрия — обясни тя, оставяйки кошницата на масата пред Лизи. — Нида се навърташе наоколо и мога да се закълна, че е преброила всяка трошичка хляб и всяко парче сирене, което слагам тук. Пратих я да си гледа работата, но тя, с каквато хитра физиономия си тръгна…
Готвачката смръщи чело и поклати глава.
— Винаги съм ти казвала да не вярваш на това момиче. Не й вярвам никак точно сега, когато имаш нещо да криеш.
— Че какво може да направи? — запита Лизи.
Точно сега никак не й се искаше отново да спори по повод миячката, въпреки очебийното любопитство, проявено одеве от Нида в салона.
Берта се навъси, явно борейки се с подтика да й каже какво точно би могла да направи Нида. След като реши да премълчи, тя само изсумтя пренебрежително и се върна към среднощното си угощение.
Когато разбра съвсем ясно, че няма да получи никакви остатъци, Скръф въздъхна, подви крака и прилежно започна да се чеше по брадичката.
Лизи се усмихна. Не можа да се въздържи. Скръф се изправи, прекоси стаята и приседна в краката й с очаквателно наострени уши.
— Ах, ти, безсрамен просяк такъв — нахока го Лизи, докато му подаваше парченце хляб от кошницата на Джон Карлтън.
Берта изсумтя погнусено.
— По-добре ти се виж. Ако някое нищо и никакво помиярче може да ти изпроси нещо за ядене, представям си какво ли може онзи дявол там горе.
Когато Лизи само сви вежди в отговор и даде на кучето и парченце сирене, очите на Берта се присвиха заплашително.
— Може да не ме слушаш какво ти казвам за Нида, обаче това добре си го набий в главата — майка ти умря заради един красив негодник. Знам го, защото помагах на дядо ти да я погребе. Ако не внимаваш, ще си навлечеш дявол знае какви неприятности от друг такъв негодник, затова ти казвам, опичай си акъла!
Тя отиде при него дълго след като ханът бе потънал в сън. Дори старите дъски бяха притихнали и леките й стъпки прозвучаха по-ясно, отколкото друг път.
А може би той се бе вслушвал за тях по-напрегнато. Джон я очакваше, но никой не се бе доближил до стаята, дори до горния край на стълбището.
Очакването бе станало безкрайно дълго и ако го нямаше физическото успокоение да измерва с крачки тясното пространство на стаята, щеше да бъде почти непоносимо. Беше седял до масата, за да гледа как угасва денят, потъмнявайки в прашния прозорец, беше хвърлял трохи хляб по паяците, настанили се по ъглите на стаята, беше се опитвал да държи мислите си далеч от Лизи Тинсдейл.