Не улучваше паяците — не се и опитваше да ги обезпокои, поне съзнателно — и не успяваше да не мисли за Лизи. Във фермата поне се развличаше с разговори или игра на карти, тъй като стражите му обръщаха толкова внимание на жилището си, колкото и той.
Нямаше никакво значение. Сега тя беше тук и Джон внезапно се почувства така, сякаш отново живее, вместо просто да съществува. Ръката му стисна дръжката в мига, когато ключът задраска в ключалката. Когато ключът се превъртя, той отвори широко вратата и почти издърпа момичето в стаята. Тя отскочи назад, трепна и едва не падна върху закрития с капаци лоен фенер, който бе оставила на пода.
— Ъ-ъ… съжалявам.
— Не правете така!
Очите й бяха така разширени, че бялото светеше със синкав отблясък под светлинката на фенера. Той се ухили.
— Дяволски се радвам да ви видя.
— И не ругайте. Наслушала съм се на това в кръчмата.
Тя се наведе, за да вземе фенера и малката върбова кошница, чието съдържание бе покрито със салфетка.
— Да, госпожо. — Той посочи с жест към една по-голяма кошница, почти препълнена, която стоеше зад нея в преддверието. — Мога ли да ви помогна?
— Не. Чест е за мен да ви обслужвам.
Усмивката му стана още по-широка.
— Знаете ли, сарказмът не е най-силната ви страна, независимо колко голям опит имате в него.
Очите й проблеснаха под слабата светлина на фенера.
— Странно. Лейтенантът мисли другояче.
— Той ви ласкае.
— Вие също можете някой път да опитате — отвърна тя и мина край него.
Джон взе по-голямата кошница, но когато я остави на пода и затвори вратата зад себе си, видя, че Лизи не бе помръднала и на инч. Стоеше до масата, стиснала здраво фенера с едната ръка, и го гледаше така, сякаш изведнъж му бяха поникнали рога.
— Нещо не е ли наред? — запита той и бутна настрани кошницата. — Да не са се върнали червените куртки? Да не би да си имате неприятности заради…
— Кой сте вие? — запита тя.
— Кой…? — Джон преглътна въпроса.
Знаеше какво има предвид. Както предполагаше, въпросът бе неизбежен, макар че изобщо би предпочел да не говори по тази тема.
Вместо това обаче той отмери най-елегантния си поклон.
— Джон Франсис Гидиън, на вашите услуги, госпожо.
— По-вероятно Джон Франсис Карлтън.
— О — сви вежди той, сякаш премисляше. — Сигурно искате да узнаете нещо повече за Гидиън.
— Да. Не. — Тя раздразнено вдигна рамене. — Вие ли сте наследникът на лорд Малоран?
— Той явно не мисли така.
— Той не, но вие? Негов племенник ли сте?
Въпросът бе зададен възможно най-пряко и не му оставаше друго, освен да излъже най-безсрамно, или да каже истината. Джон въздъхна. Би предпочел бягството. Беше толкова по-удобно, като се имат предвид обстоятелствата.
— Да — каза той нерешително. — Аз съм законният син на по-младия брат на негова светлост, Уилям Франсис Карлтън. Това ме прави племенник на лорд Малоран, негов най-близък жив роднина… и негов наследник.
Тя не помръдна, вгледана в него и застинала в неподвижно мълчание.
— Вие не ми вярвате.
Лизи бавно изпусна дъха си и също така бавно наведе фенера, който държеше.
— Вярвам ви. — Той едва дочуваше шепота й. — Колкото и да не искам, ви вярвам.
Джон се наведе, за да вземе фенера и малката кошница с храна от ръцете й, после внимателно остави и двете неща на масата. Имаше нещо в погледа й, в смайването, с което възприемаше неговите претенции, и то разкри пред него какво наистина означава признанието му.
Той беше наследник на лорд, наследник на име и имения, принадлежали на половин дузина поколения Карлтъновци преди него… и този единствен, неизтриваем факт издълбаваше между него и Лизи цяла пропаст, която поне за нея нямаше да е лесно да премине.
— Но това нищо не означава — изрече той.
Гняв разтърси вцепененото й мълчание.
— Не означавало нищо? Не означавало нищо? Не ставайте глупак! И не се отнасяйте с мене като…
— Аз…
— Карлтъновци са управлявали Малоран Хол още когато този хан се е строил. Лорд Малоран е най-богатият човек на мили наоколо и най-силният. Ако вие сте негов наследник…
Тя преглътна другото, което щеше да каже. И изведнъж започна да изважда от кошницата хляб и увити в салфетки храни. Подреждаше ги спретнато на масата, едно след друго, сякаш разчиташе това делнично занимание да я отвлече от други, по-смущаващи мисли.
Озадачен, Джон заобиколи масата и се озова лице в лице с нея.