— Лизи?
— За вас съм мис Тинсдейл — отсече тя.
И с наведена глава започна да събира остатъците от предишното хранене с почти неприлична бързина.
Джон се наведе към нея, хвана ръката й и я накара да спре.
— Какво има?
Ръката й беше студена, много по-студена, отколкото бе очаквал дори в среднощния хлад на стаята. Закачливите думи замряха на върха на езика му. Тук се криеше нещо повече от гняв, нещо по-дълбоко и по-смущаващо от страха, че рискува, задето го е скрила тук.
— Лизи? — каза той отново, този път по-меко.
Тя бавно вдигна глава, докато погледът й се кръстоса с неговия.
— Казват, че майка ми е обитавала тази стая — изрече тя най-накрая.
Гласът й се губеше в тишината.
— Мислите, че майка ви е попречила на войниците да влязат?
— Или баща ми.
Тя погледна към черния нощен прозорец на другата стена.
Джон не можа да види там нищо интересно — съмняваше се дали светлината даже от десет фенера ще успее да пробие праха и мръсотията, трупани години наред върху стъклата, но Лизи стоеше като омаяна. Тя издърпа ръката си от неговата и прекоси стаята, сякаш привличана от някакъв настоятелен спомен. Потърка наслоения прах с опакото на ръката си и се наведе по-близо, за да погледне навън в нощта.
След миг колебание Джон отиде и застана до нея. Мястото, което бе разчистила, блестеше в черно, като затоплено с дъх стъкло в мразовито утро, но той не виждаше нищо, освен мътното отражение на закрития с капаци фенер на масата отзад. Ако някой не спеше в такъв късен час и погледнеше към хана, можеше да си помисли, че бледата светлина и неясните сенки, които той и Лизи хвърляха, са просто призраците, за които легендите твърдяха, че обитават това място.
Дори Лизи да бе забелязала, че той е застанал до нея, с нищо не го издаваше.
— Защо…? — настоя той, когато тя замлъкна.
Тя го погледна сепната. За миг Джон реши, че няма да чуе отговора.
— Червените куртки убили баща ми — изрече тя най-накрая, — но най-напред чичо ви дал заповед да го убият на всяка цена. Именно той заповядал на войниците да задържат майка ми като заложница една вечер, когато разбрали, че той е обещал да дойде при нея.
Лизи отново се обърна рязко към прозореца, сякаш искаше да види нещо повече от лунната светлина и сенките, простиращи се надалеч.
— Войниците отпратили слугите. Пребили дядо ми, вързали го и го заключили полумъртъв в избата. Довлекли майка ми тук и я завързали за леглото така, че да види, когато баща ми дойде на кон през тресавищата. Закрепили мускет пред гърдите й, за да не мърда, запушили й устата, за да не може да го предупреди, че има засада пред прозореца. И зачакали.
Лизи пое дълбоко дъх, като че ли самият въздух я изгаряше.
— Заради него, заради баща ми тя дръпнала спусъка на оня мускет — изрече тя с преливащ от болка глас. — Заради мъжа, когото чичо ви се заклел да унищожи на всяка цена, колкото и скъпо да му струва… само защото баща ми някога го ограбил и се смеел, докато го правел.
Лизи го погледна и лицето й внезапно доби сурово и неумолимо изражение.
— Не можах да й простя — каза тя. — Не можах да забравя, че е искала да умре заради баща ми, а не е искала да живее заради мене.
— Лизи! — Жалният вик на Бес се откъсна от самото й сърце. — Лизи!
Майката литна от леглото, но Оливър я сграбчи и я притисна в прегръдките си, преди да успее да прекоси стаята и да стигне до дъщеря си. Тя се опита да се освободи, но само след миг избухна в плач, свита до гърдите му.
— Знаех, че ми се сърди, но никога не съм допускала… не знаех… о, Оливър! Какво да правя?
Оливър я държеше здраво и се опитваше да заглуши болката й, като нежно я полюшваше в прегръдките си.
— Тихо, любов моя — прошепна той и леко я погали по косата, отмахвайки я от лицето й. — Нищо не можем да направим. Не сега. Не ние. — Той леко я целуна по главата. — Тихо. Замълчи.
В този миг Джон би се заклел, че двамата мъртви любовници са с него тук, в стаята. Можеше да ги види. Те стояха при долния край на леглото, почти можеше да ги докосне.
Разбойникът бе висок, силен, красив мъж, великолепен в кадифената си дреха с яка от фина бяла дантела. До него, сгушена в закрилящите му ръце, бе красивата му любима Бес. Те не помръднаха, не казаха и дума, само наблюдаваха дъщеря си със загрижения поглед на хора, които носят вината за миналото, но са безсилни срещу страстите на настоящето.
Невъзможно наистина. Джон премига и прокара ръка пред очите си. Разказът на Лизи бе повикал тези привидения — нейният разказ и собственото му въображение.
Когато погледна отново, ги нямаше.
Лизи го гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха неизплакани сълзи, но според Джон тя не виждаше нито него, нито това, което му се бе привидяло. Погледът й бе прикован към миналото и отдавна погребаните му ужаси.