— Остър език ли, лейтенанте? Ласкаете ме. Ако вие и вашите хора искате да седнете — тя кимна към масата до тази на Джон, единствената все още незаета, — ей сега ще ви донеса бира, веднага щом обслужа тези, които са дошли преди вас.
При тези думи тя грабна халбите на Джон и Томас, без дори да ги попита, и се отдалечи.
Лейтенантът я проследи с присвити очи, после кимна на драгуните да седнат на посочената им маса. Двамата мъже се подчиниха надменно и почти предизвикателно. Лейтенантът свали наметалото си и го метна на облегалката на стола си, а после се наведе напред към огъня. Всички в кръчмата се втренчиха в него, докато протягаше ръце към пламъците. Когато се обърна с гръб към огъня, наблюдателите побързаха да насочат вниманието си към халбите с бира.
Когато се върна с пълните чаши, Лизи съзнателно пренебрегна подигравателния оценяващ поглед на лейтенанта.
— Ето за вас — каза тя, слагайки едната чаша пред Джон. — А ти — прибави, поставяйки втората пред Томас — си дръж езика зад зъбите, иначе ще получиш още бира, когато си видиш ушите.
— Хубаво, де, Лизи — протестира слабо Томас, но хвърли подозрителен поглед към двамата драгуни и едва тогава пъхна нос в халбата си.
Присъствието на войниците развали приятната атмосфера, която топлината, добрата бира и приятелските разговори бяха създали в кръчмата. Двамата заядливи фермери се изправиха едновременно, навлякоха палтата и нахлупиха шапките си и придружени от заядливите си жени, напуснаха хана и потънаха в нощта. Скоро след тях излезе и един фермер, плътно последван от старата вещица.
Томас Гейнс не бързаше толкова. Вместо да се оттегли, той се върна с току-що напълнената си халба при пейката и топлината на огнището с явната надежда да изживее още някое от вълненията, които му бе приготвила вечерта.
— Ваша милост — каза той, покланяйки се, докато минаваше покрай лейтенанта.
Офицерът замръзна и отдръпна глава, колкото можеше по-назад, без да рискува да падне в огъня. Ноздрите му потрепнаха.
Джон присви ъгълчето на устата си.
Лейтенантът бе толкова остроок, колкото и изглеждаше. Той обърна ледения си поглед към Джон.
— Нещо забавно ли намирате?
— Споделени чувства, лейтенанте, нищо повече. — Джон побутна с ботуш стола, който старият Томас бе освободил. — Заповядайте.
Очите на лейтенанта се присвиха, докато претегляше поканата. След като огледа още веднъж кръчмата, той извъртя стола си така, че да вижда ясно посетителите, отметна надменно полите на куртката си и седна.
— Колонист. — Това не беше въпрос.
— От колониите съм.
— Какво ви е довело тук, далеч от дома?
Рязко зададеният настойчив въпрос накара Джон да повдигне вежда, но отговори достатъчно меко:
— Баща ми е от тази част на Англия. Все говореше за нея. — Това бе вярно, макар че спомените на баща му бяха обагрени от нещо друго, съвсем различно от носталгията.
Лейтенантът изхъмка, явно приемайки на доверие думите му.
— Доста път сте минали заради спомените на баща си.
— Така е. — Но недостатъчно за целта, която го бе довела тук. — Макар че навярно много неща са се променили, откакто баща ми е излязъл оттук. Предполагам, че сте запознат.
— Аз? — Лейтенантът се изсмя и смехът му прозвуча рязко всред глъчката от разговорите на останалите посетители. — Слава Богу, не съм тукашен!
— Не сте ли? — Гневът на мъжа говореше по-ясно от думите му. Не че имаше значение. — Значи ли това, че не сте избирали сам къде да служите?
Лейтенантът се напрегна, сякаш осъзнавайки докъде може да го докара гневът му.
— Не, не съм избирал.
Джон кимна с разбиране, отпи солидна глътка бира и се разположи по-удобно на стола си. Тъй като бе отседнал в хана, нямаше причина да излиза навън в бурята. Огънят грееше, бирата беше добра и ако имаше късмет, разговорът щеше да бъде… полезен.
— Разкажете ми за това място — помоли той. — Винаги ли е толкова студено и влажно?
Лейтенантът бе взел стола, освободен от стария Томас. Ако се съди по твърдите гневни черти, врязани около красивите му устни, според него компанията не беше особено интересна.
— Лейтенант Ламбер — каза Лизи, като сложи безучастно препълнената халба пред мъжа, макар че би предпочела да му я плисне в лицето. Заобиколи масата и остави разпенените халби и пред другите двама драгуни. — Сержант. Редник.
Зави зад стола на лейтенанта и щеше да се отдалечи, без да каже нещо повече, но докато минаваше зад него, той сграбчи ръката й.
— Все по-добре започвате да се оправяте в чиновете, госпожо Тинсдейл — каза той. — Нали ще обърнете малко внимание на хората ми?