Преди той да отвори уста, Лизи се обърна отново към прозореца, с гръб към него, и този път Джон знаеше точно какво вижда тя през мъглата на праха, годините и спомена.
— Баща ми чул изстрела. — Гласът й бе нисък, равен и безизразен. — Мама чакала той да дойде достатъчно близо, да го види там под лунната светлина, преди да натисне спусъка, който така отчаяно се опитвала да достигне. Той чул изстрела, но нямало как да разбере какво означава, затова се обърнал и препуснал назад.
Лизи докосна стъклото — леко, сякаш докосваше миналото.
— Разбрал за смъртта й едва на следващата сутрин, както ми разказаха. Но когато чул, препуснал отново насам. Войниците, разбира се, го чакали. Застреляли го там, на пътя… застреляли го като куче, така казваше дядо ми. И го оставили там, него и коня му. Като предупреждение за другите, предполагам… и храна за гарваните.
Гласът й се бе снишил до шепот в неподвижния нощен въздух.
— Там, близо до онези стари дървета — прибави, посочвайки с ръка, сякаш Джон можеше да види това, което виждаше тя.
Лизи сви вежди и се доближи още повече до стъклото, сякаш се опитваше да види неподвижното окървавено тяло, което бе паднало там преди толкова години.
Джон се размърда неспокойно в настъпилата тишина, не знаеше какво да прави. Полека приседна на крайчеца на леглото.
— Не аз съм заповядал да убият баща ви — каза той с мек глас. — И моят баща не го е заповядал. Той е напуснал Англия много преди това.
— Знам — каза тя, насилвайки се да го погледне в очите. Лицето й бе бледо, изтощено от вълнението, изглеждаше много по-крехка, много по-изящна отпреди. — Но като знам, че сте негов племенник, негов наследник… — Тя поклати глава, сякаш се отърсваше от съмненията. — По-добре да ми го бяхте казали още първата вечер, когато ви доведох тук.
— Щеше ли да има значение? Щяхте ли да ме предадете на Ламбер и хората му, ако знаехте?
Тя сви рамене с жест на безразличие.
— Не знам. Не го направих и предполагам, само това има значение.
Тя му обърна гръб и отново се загледа през почернелия от нощта прозорец. Когато продума, сякаш говореше на нещо там вън, меко, като разказвач на приказки, който започва с „имало едно време“.
— Казват, че виждали майка ми на този прозорец понякога, когато луната е пълна и няма облаци. Казват, че тя чакала любимия си разбойник, наведена през отворения прозорец, за да вижда пътя, по който той ще дойде при нея.
Лизи леко изпусна дъх, като едва доловима въздишка, и прокара пръст по една линия там, където се съединяваха двете крила на прозореца нежно, почти благоговейно, без да обръща внимание на праха. Не се виждаше никаква частица чист метал, която да подсказва, че този прозорец е бил отварян през всичките години, откакто дядото на Лизи е затворил стаята — завинаги, както е смятал тогава.
— Казват, че майка ми обитава тази стая, защото го е чакала тук, когато е умряла. Казват, че когато го чака, заплита любовен възел в косата си. — Вниманието на Лизи бе приковано към запечатания от времето прозорец. Тя докосна стъклото с върха на пръста си, сякаш очакваше да види отражението на майка си в него вместо своето.
— Яркочервен любовен възел… за него. За любовта, която са си давали един на друг. — Гласът й се сниши до шепот. — Яркочервен, като кръвта, която тя е проляла. Заради него.
— Виждали ли сте я? — запита меко Джон, не желаейки да разруши магията.
— Не — прошепна тя със съжаление. — Но Самюел я е виждал. Той е виждал и баща ми. Облян в лунна светлина, как галопира по пътя, сребърен под сребърната светлина, а големият му призрачен кон хвърля сребърни искри, когато копитата му докосват земята.
Тя въздъхна и се приближи още повече до почернялото от нощта стъкло, вгледана в тъмнината, която криеше толкова тайни от нея.
— О, Оливър! Това е толкова… толкова романтично! Бес, развълнувана, подсмръкна и премига, за да скрие сълзите си.
— Да, би било… — ако имаше поне капчица истина — изръмжа Оливър, комуто това не бе направило никакво впечатление.
— Да не искаш да кажеш, че нашата Лизи си измисля? — запита оскърбено Бес. — Само защото е дочула нещо погрешно?
— Не, не казвам, че Лизи лъже. Самюел обаче — като нищо. Лъгал е яко, когато й е разказвал тая история. Не помниш ли, Бес? Ти се беше подала през прозореца, така е, но ми се караше, задето съм подплашил ония нахакани лондонски глупаци и заплашваше, че ще ме пратиш цял месец да спя в конюшнята, ако не престана. Ужасно ми се накара, помня го, така беше ядосана! Чудно как половината народ наоколо не станаха тогава от леглата си, за да позяпат!