— Ах! — каза Бес. Очите и се стесниха, тя сви вежди и в опит да си спомни.
— И бях с Вълшебника, така си е — продължи Оливър, без да обръща внимание на опасните сигнали, — но не сме препускали в галоп. Освен това този кон никога не е хвърлял искри с копитата си, дори когато беше жив. А пък Самюел…! — Оливър изсумтя презрително. — Беше мъртвопиян и едва се влачеше към къщи, връщаше се от „Кучето и говедаря“. Не е могъл да види ясно нищо, нито дори собствените си обувки! Не се ли сещаш, Бес?
— Така е, сещам се, сега ми го припомни, Оливър Хардуик.
При тези думи Оливър вдигна глава. Твърде късно осъзна опасността.
Бес надвисна над него.
— Ти можеше да гониш горките младежи на половината път до Йорк, ако имаше как, и нямаше и да си помислиш за нашата Лизи, в какво положение ще изпадне тя!
— Никого не… Хайде, Бес!
— А това ми припомня…!
10
Джон можеше да се закълне, че някакъв студен, почти враждебен вятър профуча из стаята, но когато се обърна и погледна през рамо, не видя никаква промяна. Вратата бе все така затворена и заключена, а прозорецът здраво залостен. Нямаше нищо, което да създаде течение, но въпреки това пламъчето на фенера, наполовина скрито от спуснатите му капаци, се размърда и затрептя в ледения въздух.
Дори Лизи да го бе забелязала, с нищо не издаде, че е така. Беше се умълчала, съсредоточена върху малкото парченце почистено стъкло и това, което можеше да се види през него. Джон никак не бе сигурен, че тя гледа към нещата там навън… или че търси да види именно тях.
Разбойникът и дъщерята на ханджията, която доброволно пожертвала живота си заради него… Каква е била тази любов, чудеше се той, че да продължи и отвъд гроба?
И какъв глупак е самият той, че да си мисли за такива глупости точно сега?
— Виждате ли нещо? — запита той внезапно, понеже много му се искаше Лизи да престане да се взира през прозореца и да погледне към него.
Лизи излезе от вцепенението си бавно, като сънуващ човек, който е започнал да се пробужда.
— Какво?
— Видяхте ли нещо там отвън?
Тя сви вежди и поклати глава.
— Там няма нищо за виждане. Не и по това време на нощта.
— Мислех, че търсите призрака на баща си. — Джон усещаше как пръстите му посягат да изгладят бръчката от челото й, но вместо това пъхна ръце дълбоко в джобовете си, далеч от изкушението.
Лизи се намръщи още повече.
— Аз ли?
— Вие. Така, както се бяхте загледала, си помислих дали не искате да разберете верни ли са всички тия стари истории.
— Не ставайте смешен! — Тя отдръпна ръка от прозореца и изправи гръб, явно ядосана. — Не вярвам в такива романтични глупости!
— Вярвате ли изобщо в някакви романтични глупости?
— А вие?
Вярвам, ако са с тебе.
Не можа да разбере откъде дойдоха в ума му тези думи. Навярно денят, прекаран в общуване с паяците и праха, му е замътил мозъка.
Насили се да се изсмее, но смехът му прозвуча кухо, изкуствено.
— Разбира се, че не вярвам на подобни измишльотини.
— Е — каза Лизи твърдо, — и аз не вярвам.
Нелепо беше да чувства такова разочарование от неговия отговор.
— Ако тези щурави приказки бяха верни — каза Лизи, — тогава прозорецът трябваше да може да се отваря, не мислите ли? Но той не се отваря. Само погледнете тая стара дръжка и ще разберете, че не е била отваряна с години, години наред. Да, бе, призраци!
Това беше съвършено смислен аргумент. Във висша степен разумно заключение.
Тогава защо толкова я болеше да го изкаже?
— Стига вече глупости — отсече Лизи, тръгвайки решително към Карлтън. — Донесох ви дисагите и чисти чаршафи за леглото. Не мога да направя кой знае какво с праха, но чистите чаршафи поне ще ви свършат някаква работа. Сега ще ви изведа на двора, за да изхвърлите нощното гърне и да си налеете вода.
Тя сбръчка нос и изкоментира нарочно остро:
— Предполагам, че ще искате да се измиете и да се обръснете, макар че няма топла вода за тази цел. Още миришете на предишната си квартира. Ако не сте го забелязал — добави тя за всеки случай.
Джон отстъпи крачка назад. Трудно беше да се каже в това неясно осветление, но на Лизи й се стори, че се е изчервил.
— Много сте наблюдателна.
— Много съм глупава, ето това съм аз — изръмжа Лизи, тъй като й беше много по-лесно да бъде рязка, отколкото да, си представя как Джон Карлтън се къпе.
Тя взе фенера и малката кошница, която бе оставила на масата.
— Хайде, елате. И внимавайте къде стъпвате. Няма да бърша пода след вас, ако се спънете.