Внезапен сподавен вик привлече Бес към прозореца. Без да обръща внимание на черния парцал, с който Лизи го бе закрила, тя отвори прозореца и когато се наведе, видя Оливър, възкачил се на Вълшебника, да я чака в двора. Конят пристъпваше неспокойно по камъните, искаше да тръгне, но Оливър го умиряваше без труд.
— Виж каква хубава нощ, Бес — извика той, щом Бес се показа. — Ще ме погледаш ли?
Сърцето на Бес се разтуптя. Колкото и да беше досаден от време на време, колкото и да бе непреклонен, станеше ли дума за щастието на единствената му дъщеря, тя все пак го обичаше с цялото си сърце и душа и щеше да го обича винаги.
— Ще те гледам, Оливър, скъпи — отзова се тя. — Разбира се, ще те гледам.
Щом получи това уверение, той пришпори коня. Вълшебника изпръхтя и подскочи настрани. Подковите му иззвънтяха по камъните и звукът от тропота им отекна от стените на хана. След миг той бе вече извън двора и галопираше по пътя. Гривата и опашката му блестяха като сребро под лунната светлина, а Оливър…
Бес си пое дъх, от какъвто отдавна вече не се нуждаеше. Оливър бе великолепен, както винаги. Висок, гордо изправен на седлото, изглеждаше като слят с прекрасния си кон, сребърно великолепие в сребристата светлина.
Точно в този миг Бес Тинсдейл се влюби отново и завинаги.
Проклето легло. Проклети чаршафи. Проклет прах!
Джон кихна и избута тежкото пухено легло обратно на мястото му. Кой би предположил, че сменянето на чаршафите е такава сложна работа? Веднага щом се върне във Вирджиния, ще се извини на иконома на баща си, който винаги му се караше, че разбутва завивките и издърпва краищата на чаршафите, докато спи.
Той взе един от чистите чаршафи, донесени от Лизи и го разтърси. Миризмата на лавандула изпълни въздуха и се смеси се с праха.
Джон затвори очи, попивайки аромата. И кихна.
Стига вече романтика. Сега ще е по-добре да довърши работата, вместо да се отдава на фантазии.
Лошото беше, че колкото повече мислеше за Лизи, толкова по-малко успяваше да контролира въображението си и породените от него образи. Те започваха да приличат на някои от пасажите в илюстрираните книги, които му бе показал един търговец в Лондон — май само преди няколко седмици?…
Имаше една книга, спомни си той, голяма, варакосана, подвързана с кожа, която сама по себе си беше цял учебник. Съдържаше много ръчно оцветени картини, изобразяващи атлетични фигури и… групови занимания, които далеч надминаваха дори неговите най-буйни и разюздани фантазии.
Сега, когато се сети за книгата, той си спомни също и че там имаше едно цветно изображение на много оскъдно облечена жена, която като нищо можеше да бъде сестра на Лизи — ако Лизи имаше сестра и ако тази сестра беше склонна към такива… интересни забавления.
Не че би пожелал сестрата на Лизи, дори ако Лизи имаше сестра. Той искаше самата Лизи. Цялата Лизи и целият той. Ако се съди по книгите, имаше мъже, които бяха склонни да споделят удоволствията си, но Джон не беше от тях. И със сигурност не би пожелал да споделя с някого Лизи, дори в мислите си.
Джон изруга, за да прогони тази мисъл. Точно сега много добре щеше да му дойде малко студена вода, и то не заради упоритата миризма на мухлясало сено и влага, която Лизи така открито му бе изтъкнала.
Той хвърли поглед към ведрото с вода, донесено от Лизи. Чудесно щеше да е пак да бъде чист, но като си помисли да облее със студена вода голата си топла кожа, това го накара да настръхне — особено какъвто студ беше в стаята…
Като че ли за да потвърди колебанията му, из стаята се завъртя хладен вятър. Сякаш някой внезапно бе отворил прозореца без предупреждение, което практически беше невъзможно.
Джон бутна за последен пък ръба на упоритото легло и се насочи към прозореца. Черният парцал, който Лизи бе окачила пред него, си стоеше неподвижно на мястото, макар че Джон усещаше как течението се прокрадва край ушите му. Долови откъм двора на хана тропот от подковани конски копита, които скоро заглъхнаха.
Дръпна парцала, окачен от Лизи, и се опита да надникне навън. Не можа да види нищо, освен празния двор, черната грамада на конюшнята и нощното небе над нея. Той посегна към разядената от ръжда металическа дръжка, докато студеният нощен въздух като че ли напираше да мине покрай него и да влезе в стаята. Напипа дръжката, но колкото и да се опитваше да я завърти, да я издърпа или натисне, проклетото ръждясало желязо упорито не се поддаваше на никакъв натиск.