Лизи беше права. Прозорецът не бе отварян от години.
11
Когато Лизи най-накрая се приготви да си легне, от огъня в камината й отдавна бяха останали само догарящи въгленчета. Макар стаята да бе приятно топла, тя зъзнеше под тежкия шал, който бе наметнала на раменете си.
Въпреки неприятното усещане на Лизи все още не й се искаше да духне свещите и да си легне. Не й беше и до четене, макар да бе свикнала да се развлича с някоя книга през дългите самотни нощи, когато сънят бягаше от нея.
Беше дала на Карлтън своя Робинзон Крузо, но една нова книга я чакаше на нощната масичка. Преди два дни я бе получила от един търговец на книги в Йорк, който задоволяваше повечето от литературните й увлечения. Подвързията блестеше под светлината на свещта, изкусително обещание за скритите в книгата нови светове, така различни от света на Лизи. Истински и безпристрастен дневник за едно пътуване в южните морета и около света, така гласеше заглавието й, толкова банално, сякаш подобни пътешествия се предприемаха едва ли не всеки ден. За някои хора това сигурно беше така.
„Тъй като познавам вашето пристрастие към приключенските повествования“, пишеше в придружителното писмо на търговеца, „изпращам Ви този нов том, който, вярвам, е точно такова произведение, което със сигурност ще привлече вниманието Ви. То представлява подробен разказ за неотдавнашното пътуване около света на хубавия кораб Центурион под командването на капитан Джордж Ансън. Вярвам, че ще намерите книгата интригуваща, също както останалите томове, които съм имал честта да осигуря за Вас в миналите години.“
Старият търговец беше достатъчно добре осведомен за нейната страст към книгите, описващи приключения и пътешествия — досега тя бе купила доста такива книги от него. Но само той го знаеше. Дори дядо й не разбра какви книги събира и чете внучката му. За него бе важно Лизи да си гледа работата и уроците, иначе не й държеше сметка за похарчените за книги шилинги и пенита, не повече, отколкото, ако ги беше давала за копринена панделка, за хубав шал или нови обувки.
Книгите предлагаха един нов свят извън тесните граници на нейния собствен живот, свят, в който тя можеше да избяга, когато беше уморена, самотна или изгубена. Лизи с никого не бе споделила мечтите си някой ден да напусне хана и Йоркшир, да види какво има отвъд тресавищата, отвъд бреговете на самата Англия. Само че за какво в крайна сметка? Майка й бе мечтала за приключения и вълнения, а ето какво й бяха стрували тези мечти.
От мига, когато дядо й, й бе разкрил истината за нейните родители, Лизи се бе заклела никога да не допуска подобни романтични фантазии да попречат на работата и на живота й. Но колкото и да се опитваше, не можеше съвсем да изпъди от главата си тези мечти. Те като че ли бяха дотолкова част от нея, колкото черната й коса и сините очи, и също толкова малко можеше да се отърве от тях.
Сега бе подслонила беглец, човек от далечния Нов свят, за който толкова много бе чела, и изведнъж изпита страх. Страх от него. Страх от отмъщението на Ламбер, защото го е измамила. Страх от това, което можеше да направи лорд Малоран.
Но най-много се страхуваше от самата себе си и от копнежите, които присъствието на Джон Карлтън бе събудило в нея.
При тази мисъл Лизи се сви още повече в креслото със странични облегалки за главата. Подви крака, придърпа нощницата, застъпи я и дълбоко замислена се втренчи с невиждащ поглед в догарящия огън.
Джон не може да определи какво точно го е събудило. Остана неподвижен за миг, заслушан в тишината. Спомените за сладострастните, ухаещи на лавандула, сънища лепнеха по него като паяжини, притъпявайки сетивата му.
Когато не чу нищо да помръдва, той предпазливо избута завивките, изправи се и видя една жена, седнала на леглото до краката му.
Джон премига и се изправи още повече.
— Лизи?
В мига, когато отвори уста, той знаеше, че това не е Лизи. Призрачната жена, седнала до краката му, ужасно приличаше на нея, но беше обкръжена от бяло сияние, а то решително не се дължеше на слабата лунна светлина, която се процеждаше в стаята.
Нещо повече, той виждаше отсрещната стена през нея. Решително не е Лизи.
— Не съм Лизи — каза привидението. — Аз съм Бес.
— Бес? — изрече Джон и се почуди дали е прозвучал толкова глупаво, колкото се чувстваше.
— Майката на Лизи.
— Майката на… А… Да, наистина.
Навярно е от виното, което беше изпил преди лягане. Без съмнение лоша реколта. Това трябва да е.