— Лизи?
Шепотът като че ли идваше много отдалеч, като повей на вятъра.
— Мм? — отзова се тя със затворени очи, като вдишваше уханието му.
— Омъжи се за мене. Остави хана и ела с мене в Америка.
Сърцето на Лизи сякаш отказа да бие и дробовете й спряха да дишат. Стоеше така в прегръдките му, чуваше, но не можеше да повярва, чудеше се дали просто не е заспала и не се лута в сънищата см.
Да се омъжи за него?
Той хвана брадичката й и я накара да го погледне, а в очите му блестеше внезапно пробуден пламък.
— Това е един съвсем нов свят, нова възможност. Място, където има бъдеще, а не минало. Ще те отведа в Ямайка, ако искаш. Ще…
— Да се омъжа за вас? — прошепна задавено Лизи и се освободи от ръцете му. — Да се омъжа за вас?
Той се опита да я привлече отново към себе си, но тя се дръпна. Хвана се за облегалката на стола, за да не падне, после изведнъж го обърна така, че да се озове между двамата. Не беше кой знае каква защита, но все пак беше нещо, тя изведнъж почувства силна необходимост да издигне отново бариерите, които така грижливо бе поддържала между себе си и него… до тази вечер.
— Вие подигравате ли се с мене? Опитвате се… да ме съблазните с някаква красива лъжа?
Джон поклати глава, сякаш да отпъди последните остатъци от опиянението на виното.
— Кълна се в Бога, не съм искал да казвам подобно нещо.
— И сега съжалявате.
Колкото и да й струваше да каже подобно нещо, Лизи не искаше да го чуе най-напред от него.
— Не! Не съжалявам, че го казах. Аз… не знаех, че ще го кажа, докато просто… докато не го казах.
Той пристъпи нерешително към нея с протегнати ръце, но замръзна в мига, когато тя насочи срещу него стола, за да му попречи да се доближи.
— Аз… аз те обичам, Лизи.
Лизи стисна още по-здраво облегалката на стола така здраво, че се уплаши да не чуе как дървото изпращява. Опита се да го погледне сурово, но изплувалите в очите й сълзи замъглиха гледката.
— Любовта не се открива на дъното на бутилка с вино, господин Карлтън. Човек не решава просто така да се ожени.
Той изведнъж се засмя със същата хитра, непокорна, дяволска усмивка, с която я бе измъчвал още от самото начало. Лизи имаше странното усещане, че се смее колкото на нея, толкова и на себе си.
— Аз обаче решавам. Точно сега го направих.
Тя тръшна стола на земята.
— Знаех си, че е загуба на време човек да разговаря с вас.
— Загуба е само ако смятате да ми кажете, че не може просто така да съм се влюбил във вас или че не трябва да ви моля да се омъжите за мене.
В думите и в гласа му нямаше и следа от насмешка, но Лизи можеше да се закълне, че дочува някакъв смях, слаб и отдалечен. Наред със смеха тя долови и басово мърморене, сякаш на хоризонта се задаваше буря.
Тогава един тих глас прошепна на ухото й. Само една целувка, Лизи. Повярвай ми.
Лизи подскочи, трепна и се огледа диво наоколо си.
— Махайте се!
Джон кръстоса ръце на гърдите си и вирна брадичка като човек, решен да не помръдне, докато не постигне каквото си е наумил.
— Никъде няма да отида. Не и докато не ми кажете „да“.
— Не вие!
За миг той като че ли се смая, после лицето му придоби изражение на невероятно силно задоволство.
— Тя ви досажда, нали?
— Кой?
— Бес. — Усмивката му стана още по-широка. — Трябва да си призная, тя е много упорит призрак. Миналата вечер ме държа буден половин нощ с нейните приказки.
Лизи се втренчи в него.
— Майка ми ви е държала…
— Седеше на ръба на леглото ми и ми разказа всичко за вас. Осведоми ме и за това, че съм влюбен във вас. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Признавам си, доста неудобно е някой чужд човек да ти каже подобно нещо. Особено когато можеш да виждаш през него!
— Виждате през майка ми?
— Не съвсем, нали разбирате. Всичко беше малко объркано, беше посред нощ, а и никога преди не съм виждал призрак, затова не мога да уточня подробностите.
— Тя е казала… Бес е казала… — Лизи мърдаше уста, но дробовете й някак не можеха да си поемат въздух. — Вие наистина ли ме обичате?
Той кимна замаян. Объркан. Несигурен. Лизи си помисли, че изглежда като малко момче, хванато да краде сладкиши от кухнята.
— Отначало наистина не й повярвах. Помислих, че сънувам, но… — Вдигна ръце с дланите нагоре, в знак, че се предава и многозначително сви рамене. — Мисля, че в края на краищата тя е права.
Лизи му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.
— Да не сте отмъквали вино от избата, без никой да ви види?
Той поклати глава.
— Макар че може да започна.
Поколеба се и прибави:
— Тя каза, че и вие сте се влюбила в мене.