Лизи зяпна насреща му. После затвори уста, бутна своя стол към масата и седна на него, преди коленете й окончателно да са се подгънали под нея.
— Тя е казала какво?
— Закле се, че е вярно. Каза, че когато откриете мечтата на своето сърце, тя ще бъде свободна.
— И вие сте мечтата на моето сърце.
Клепачите му трепнаха.
— Няма защо да го казвате толкова мрачно.
Лизи вдигна поглед към него, смаяна, озадачена и съкрушена… не, решително не можеше да направи нищо друго. Никой досега не й беше казвал какво да прави или какво да мисли, или какво да чувства. Но той стоеше там пред нея и й казваше, че е влюбена в него.
А тя седеше тук и го оставяше да се разпорежда с нея.
Лизи скочи на крака.
— Имам нужда от малко чист въздух, да си проясня главата. И вие също, предполагам, иначе нямаше да дрънкате такива врели-некипели.
Тя грабна кошницата и фенера от масата.
— Е? — запита тя, след като той не отговори. — Идвате ли, или не? Ако не искате, прекрасно можете да си стоите тук до сутринта.
Той не помръдваше от мястото си, като вкопан.
Тя стигна до вратата, отвори я рязко и се обърна, за да му хвърли един унищожителен поглед.
— Влюбена във вас, как ли пък не!
Сега той разбра как изглежда една жена, разтърсвана от силно възмущение. Друга, по-разярена от нея, не беше виждал досега.
Джон грабна шапката си от куката, на която я бе окачил, и я нахлупи на главата си. Взе нощното гърне и ведрото и побърза да я настигне.
Лизи го поведе мълчаливо през кухнята и двора, после му отвори вратата. Понеже бе оставила кошницата на масата в кухнята, взе от него дървеното ведро, после го остави сам да си намери пътя, точно както предната нощ.
Когато се връщаше обратно към двора, той долови някакво леко движение, сякаш някой се прокрадва покрай стената на хана. Светлината на тесния полумесец бе напълно достатъчна и той зърна една прегърбена фигура, която след миг се шмугна в сенките, обграждащи кухненския двор.
Джон приклекна в сянката край тухлената стена на двора, като мълком се проклинаше. Предната нощ се бе държал близо до сянката на стената, но сега беше така объркан, че бе тръгнал право напред по пътеката и всеки би могъл да го види. Ако хората на Ламбер се бяха спотаили там вън — а точно така се предполагаше, че трябва да направят, — те сигурно са го забелязали.
Той изчака, напрягайки се да улови всеки звук, който можеше да издаде къде се крият драгуните. Нямаше дори ветрец, който да раздвижи сухата трева в краката му. Ако войниците бяха тук, значи умееха да пазят тишина много по-добре, отколкото можеше да се очаква.
Ако бяха войниците. Нищо чудно лекомислената флиртаджийка Моли да е пренебрегнала примера на Хълдспет и да е намерила някой местен фукльо, който да й е завъртял главата.
След като минаха няколко минути без никакъв признак, наоколо да има драгуни, залегнали в засада, Джон тръгна напред, този път по-предпазливо. Тогава една огромна фигура скочи от тревата и се метна към него.
Джон пусна нощното гърне и се хвърли срещу противника… озовавайки се лице в лице с едно огромно куче, което изглеждаше още по-уплашено и от него. Животното извинително помаха с опашка.
— Проклето псе. Изкара ми ангелите.
Кучето прие това като покана. Приближи се и пусна доста големичка пръчка пред краката на Джон, отстъпи назад, приклекна на предните крака, вирна задницата и заразмахва яростно опашка.
Джон ритна дървото.
— Не, няма да ти хвърлям проклетата пръчка. Не и по това време на нощта.
Докато кучето си прибираше пръчката, Джон се наведе да потърси нощното гърне. За негово успокоение то бе паднало в една гъста трева. Дръжката на капака се бе счупила, но както изглежда, други щети нямаше. Джон се изправи, стиснал здраво плячката си, и видя, че кучето го гледа внимателно.
Откъм вратата за кухнята се раздаде нисък яростен шепот:
— Карлтън? Там ли сте?
— Тук съм. — Той се насочи предпазливо към вратата, а кучето го следваше по петите. — Това псе — убиец ме нападна. Видях някакво движение зад ъгъла на хана и предположих най-напред, че са били верноподаниците на негово величество.
Лизи изтръпна.
— Драгуните ли? Тук? — запита тя, взирайки се нервно в сенките.
— Ако бяха те, досега да са ни нападнали. Ако не за друго, поне защото това ваше куче ги е последвало да си поиграят.
— Не и Скръф. Той не понася драгуните. — Лизи се изправи успокоена. — Тук няма никакви драгуни, иначе отдавна да е заръмжал.
— Ако са се прокрадвали в сенките, по-добре щеше да бъде той да ги нападне.
— Ами! Само не и Скръф. Той е страхливец. Най-многото да изръмжи силно… от безопасно разстояние. — Тя отпъди с крак разочарованото куче и затвори вратата, след като внимателно се огледа още веднъж наоколо. — Странно наистина. Той обикновено стои в конюшнята през нощта.