— Добре — каза Оливър. Отпусна ръце, кръстоса крака и подръпна дантелената си яка. — Добре.
Бес се наведе и го целуна по бузата.
— Може би не толкова, колкото бях аз.
Той внезапно изхвърча от стола, когато Джон Карлтън неочаквано го обърна.
— Проклятие! — извика Оливър, когато Джон, отмятайки небрежно полите на дрехата си, се настани до Лизи. — Поне да беше предупредил!
Бес се изкикоти.
— Това е неговият стол, любов моя, а ти седеше на него!
— Да! Само че той е толкова дяволски бърз! Нали видя снощи, Бес. Седна точно върху мене! — изпъшка при този спомен Оливър.
— Много неприятно — отзова се успокоително Бес.
— Ужасно ме стресна, това е цялата истина! — избухна Оливър, пристягайки палтото си, очевидно разтърсен от инцидента. — Като че не ми стигаше тия дни само да го слушам как се фука с тая Америка и с плантациите си, и с тютюна, и Бог знае с още какви глупости. Но да стоя тук и да гледам Лизи, собствената ми дъщеря, да се смее с него и да го гледа така и…
Той млъкна, когато Лизи вдигна очи и видя как я гледа Джон Карлтън.
— Само я виж! Видя ли с какви очи го изгледа току-що? Достатъчно, за да влуди всеки мъж! Казвам ти, Бес…
— Казвал си ми много пъти, Оливър — възрази Бес, но вече по-остро. — И аз съм ти казвала, че тук е заложено щастието на нашата Лизи и ти ще се съобразяваш с това, няма значение дали ти харесва, или не!
— Но, Бес!
— Никакво „но“, Оливър! Баща ми не те одобряваше повече, отколкото ти одобряваш Джон Карлтън, но нито ти, нито аз му обръщахме внимание. Каквото и да си мислиш за него, Джон Карлтън е влюбен в нашата Лизи и тя в него, а се съмнявам дали някой от двамата ще обърне повече внимание на възраженията ти, отколкото ние някога сме се съобразявали с баща ми!
— Ха! — възкликна Оливър. — Той я ухажва, но да е влюбен в нея толкова, колкото аз бях в тебе… Хубаво, ще видим тая работа, нали? Само онзи Рандал да се върне и Карлтън да си изпълни задачата, за която е дошъл тук, тогава ще видим!
Пет дни!
Джон погледна към Лизи, седнала с наведена глава над своята стара захабена карта, как изучава маршрута, по който той бе плавал за пръв път около американското крайбрежие и сред Карибските острови. Само като я гледаше така, го обземаше лудо желание да я притежава.
Тя седеше толкова близо, че би могъл да я докосне, ако посмее; свещникът осветяваше фините очертания на челото, носа и брадичката, хвърляше отблясъци по кожата и палеше искрици в очите й. Изглеждаше му като привидение, изплувало от най-тайните негови мечти. Потребността да я докосне, страстното желание да се люби с нея бяха превърнали кръвта му в огън и това властно желание не му даваше покой нито през деня, нито през нощта.
Тези пет нощи с Лизи бяха изчерпали запасите му от търпение и самообладание. Не беше сигурен дали ще издържи до края на седмицата.
Ако не беше Бес, нямаше да му се наложи да изчаква. Ако бе постъпил посвоему, досега вече щеше да е убедил Лизи да се омъжи за него. Колкото и да бе упорита и независима, щеше най-накрая да отстъпи. Беше и предложил твърде много приключения, на които тя не можеше да устои, независимо че успяваше да устои на самия него.
За нещастие Бес се беше материализирала още първата вечер до леглото му, така намръщена, че би уплашила и самия дявол. Беше го сръчкала, за да го убеди, че не сънува, и цял час му се бе карала за неговата несръчност, беше му изнесла цяла беседа колко са глупави мъжете изобщо и влюбените мъже в частност.
Не се втурвай с главата надолу, бе казала Бес. Като започнеш да прибързваш, тя веднага ще се дръпне, и тогава какво ще стане, а?
Ще се омъжи за мене, бе казал той усмихнат.
Тогава Бес хвърли празната бутилка от вино по главата му.
За щастие той се сниши и я избягна, но когато продължи да спори с нея, тя вдигна облак прах и го накара да се разкиха, после издърпа всички чисти чаршафи от леглото — същите чаршафи, които той отчаяно се бе опитвал да подпъхва под дюшека преди това.
Прахът се утаи чак след много, много време, също както и кихавицата му, а оправянето на леглото му отне още повече.
Оттогава той се опитваше да си държи ръцете прибрани и езика зад зъбите въпреки многото изкушения. Много пъти едва не нарушаваше тази своя забрана, но Бес винаги беше там и му шепнеше предупредително на ухото, сякаш е ученик, забравил урока си.
Никак не му помагаше и това, че Лизи, увлечена по разказите му, съвсем бе забравила, че тя самата искаше да го държи настрана от себе си. Втората вечер се бе опитала да покаже ледено самообладание, поне в началото, но не издържа много. Гладът за приключения, дори за преживени чрез нечии думи, бе много по-силен от предпазливостта й.