А той я бе помолил да се омъжи за него. Отново. Дори бе казал, че я обича.
Тя се почувства замаяна, несигурна. Почувства се… успокоена.
— Ако се омъжа за тебе, ще трябва да напусна хана, да напусна Англия — изрече тя.
— Да.
— Трябва да оставя приятелите си. Ще трябва да се разделя с Берта, която ме е отгледала от дете.
Той кимна и притисна по-здраво плата към пръста й.
— Да.
— Защо не можеш да останеш в Англия? Да изясниш това… това недоразумение с лорд Малоран и просто да живееш тук?
Но защо го питаше? Та тя нямаше намерение да напуска хана или Англия. Дори да си въобразяваше, че се е влюбила в мъж, когото познава едва от десетина дни. Мъж, който сега бягаше от кралското правосъдие, точно както баща и преди толкова години.
Джон вдигна очи и срещна въпросителния й смутен поглед.
— Не мога да остана, защото мястото ми не е тук. Аз съм американец, а не англичанин. Животът ми е там, а не тук.
— Ами аз? Ами моят живот?
Той се поколеба.
— Ти това ли искаш, Лизи? Да стоиш през цялото време тук, на това място, да поднасяш бира и варено овнешко на тукашните селяни, да се грижиш леглата да бъдат оправени и подовете изстъргани, та пътниците да могат да спят в тях или да ходят по тях, и накрая да си отиват? — С всяка дума гласът му ставаше все по-безстрастен, все по-самоуверен. — По този начин ли искаш да прекараш живота си, Лизи? Когато там вън има цял един свят, който чака да го откриеш?
Лизи се хвана здраво за ръба на масата. Чувстваше се така, сякаш е в морето и палубата се люлее несигурно под нея, а далеч отпред се простира неизследваният хоризонт. Стомахът й се сви при тази мисъл.
Не! Искаше да изкрещи. И Да! Защото тук съм родена, тук е родена майка ми и дядо ми и прадядо ми, и прапрадядо ми, и техните деди преди тях.
— Но ти един ден ще бъдеш лорд Малоран! — каза тя вместо това. — Когато Малоран умре, ти ще имаш всичко това! Защо да се отказваш от него?
— Защо да го искам? — запита той. — Дом, който никога не съм познавал, в страна, която не е моята? Защо да искам тези отговорности?
— Защо тогава искаш аз да изоставя моите отговорности?
Без да сваля очи от нейните, той привлече ръката й към себе си и леко целуна връхчетата на пръстите й, после долепи устни в една безкрайна целувка върху дланта й. Тя усещаше топлия му дъх по кожата си. Той бе също толкова смущаващ, колкото и аргументите му.
— Обичам те, Лизи Тинсдейл, и ти ме обичаш. Не можем да пренебрегваме това, не можем просто така да избягаме от него, както майка ти не е могла да избяга от баща ти.
Лизи издърпа ръката си.
— Те нямат нищо общо!
— Само помисли какво мога да ти дам, Лизи! Цял един нов свят, който само чака… — Той внезапно млъкна и замахна към ухото си, сякаш пъдеше досадна муха. — Помисли за всички неща, които можем да направим, ако…
Завъртя глава, като че ли нещо го беше ужилило.
Лизи се вгледа внимателно в него, за да разбере какво го притеснява. Не видя нищо, на което да може да припише необикновеното му поведение.
— Омъжи се за мене, Лизи. Кажи „да“! Знаеш, че го искаш!
Тя не можа да издържи погледа му и отмести очи. Зърна за миг червените точки, които трасираха върху картата пътя от Англия до Новия свят.
— Не! — Тя блъсна стола назад и скочи на крака. — Няма да захвърля всичко, за което съм работила, всичко, за което е работил дядо ми. Не и заради тебе. И заради никой мъж. Никога!
И избяга от стаята, без да се огледа.
В мига, когато Джон дочу далечното затръшване на вратата в стаята на Лизи на другия край на коридора, Бес се материализира до ръба на масата. Беше виждал бесни кучета с по-дружелюбен вид от нея.
— Надявам се, че си доволен от себе си.
Джон я изгледа навъсено и се сви на стола си.
— Сигурно си дошла да ми кажеш, че си била права.
— Разбира се, че бях права! Колко пъти ти казах да си държиш устата затворена? Не я пришпорвай, казах ти. Остави я да свикне с мисълта, че е влюбена. Само че ти изобщо послуша ли ме? Не, разбира се, как ще ме послушаш! Знаел по-добре! Ха!
Беше така сърдита, че се издигна на цял фут над пода. Това обаче не може да спре устрема й.
— Не е имало досега мъж с панталони, който да е мислил не с това, което му виси между краката, ами с това, дето му седи между ушите, поне когато става дума за жени. А ти с нищо не си по-добър от останалите. „Ти ме обичаш, Лизи“ — добави тя с подигравателен тон. — Брр!
Джон стана още по-мрачен.
— Щях по-добре да се справя, ако не ми беше бръмчала в ухото като някаква земна пчела.