— Иначе Оливър щеше да ти разлее тая бутилка с вино отпред. Кое от двете предпочиташ?
— Предпочитам вие двамата да си гледате вашите собствени работи и да ме оставите да си гледам моята! — избухна Джон и се огледа из стаята. — Чуваш ли ме, Хардуик?
— Той отиде с Лизи. И нека ти напомня, Лизи е наша работа!
— Тогава трябваше да си я гледаш, когато си имала възможност, вместо да си разваляте живота! Да се оставите някакви скапани червени куртки да ви убият. Голямо добро е видяла тя от това! И ти, впрочем!
— Аз… Това не е важното!
Джон се наведе към нея.
— Не е ли?
— Не.
Гласът й звучеше не толкова уверено, както преди миг.
— Не знам как е станало и не ме интересува, но аз обичам Лизи и няма да оставя ти или Оливър, или някоя проклета червена куртка да ми попречат, кълна се. — Джон подчертаваше думите си със заканително размахване на пръст във въздуха. Това не правеше кой знае какво впечатление на Бес, но поне той се почувства по-добре. — Няма да оставя Лизи да опропасти щастието ни. Не и заради тая глупост, която си направила!
— Не съм…
— Си! Ако не беше, нямаше сега да ми се носиш из въздуха и нямаше да виждам през тебе!
— Ха! — изсмя се Бес. — Много знаеш! Ако те бях оставила да се оправяш сам, щеше да направиш още по-голяма глупост от тая, дето вече я направи.
— Ха! — отвърна Джон, несъгласен с казаното.
Но нямаше с кого да спори. Бес беше изчезнала.
Лизи се събуди с ужасно главоболие, една мъничка добра новина и няколко големи лоши новини.
Добрата новина беше самият Самюел Мартин, нейният келнер. Лизи тъкмо преглеждаше сметките, когато Хълдспет съобщи, че се е върнал.
— Той е в салона, господарке — каза сърдито прислужничката. — Вече изпи цял пайнт бира и сега се е разположил там, сякаш никога не е заминавал никъде.
Лизи внимателно затвори книгата със сметките.
— Ти говори ли с него?
— Не може да се каже, че съм говорила. Той се опита да ми каже нещо, но аз просто му рекох, че ще ви съобщя, че се е върнал и си излязох, и го оставих да се погрижи сам за себе си.
— Да, да — каза неуверено Лизи. — Той знае ли за бебето?
Хълдспет заби поглед в най-далечния ъгъл на стаята.
— Ако не знае, скоро ще разбере. Не може нищо да направи.
— Да, предполагам, че не може.
Трябваше да се справя и с този проблем, но щеше да мисли, когато му дойде времето.
В мига, когато Лизи влезе в салона, Самюел се изправи неуверено на крака и свали шапка.
— Самюел! — Лизи се запъти към него с протегната ръка. — Добре дошъл! Вече си мислех, че няма да се върнеш!
— Мъничко се позабавихме, съжалявам, господарке! — каза той, разтърсвайки енергично ръката й.
— Нищо, нищо. Сега си вече тук. Значи, братовчед ти е умрял, така ли?
Той кимна.
— Много дълго умираше, но вече си отиде. Какво да направи, така и така толкова време го чакахме, нали?
Лизи се удържаше да не се усмихне на разбиранията на своя келнер относно семейните отговорности.
— Няма значение. Просто се радвам, че се върна. В последно време, докато те нямаше, се съсипах от работа. Нали знаеш колко ожадняват някои хора?
— О, да — закима Самюел, внезапно изнервен. — Страшно ожадняват, така си е, да.
— Ще се радвам да те оставя да се оправяш с тях.
— Мм.
Самюел нервно пристъпи от крак на крак, после се прокашля, взря се в пода и изведнъж изтърси:
— Излезе, че братовчед ни бил оставил малко повече от това, дето сме мислили. И така стана, че оставил всичко на мене. Щях да падна, като го разбрах. И сестра ми много се изненада.
Като се има предвид неотклонното внимание на Сара Мартин към всеки шилинг и пени, които можеха да й се изпречат, това беше съвсем обяснимо.
— Радвам се за тебе.
— Да. — Самюел се прокашля. — Ами, ние мислим, Сара и аз, че ще е добре да вземем тия пари и да ги вложим в наша си кръчма. Една такава малка, нали… Ами…
Той усукваше шапката си така, както би изстисквал мокър парцал, но още не можеше да се насили да я погледне в очите.
— По-разумно е, отколкото ей така да ги похарчим, без да спечелим от тях някой и друг шилинг.
— Да не искаш да кажеш, че напускаш „Крал Джордж“? — запита изумена Лизи. — След всичките тези години? Просто така?
Самюел има милостта да се престори на слисан.
— Не просто така! Никога нямаше да ви причиня такова нещо! Вие го знаете! Трябва първо да намеря място, нали тъй, затова няма да напускам сега, веднага.
Лизи затвори очи, борейки се срещу главоболието, което се бе засилило още повече. Как ще се справи без него? След всичките тези години къде ще може да намери някой, който да го замести? Самюел беше непохватен, занесен и понякога немарлив, но беше извънредно почтен човек… и добър приятел. Как щеше да управлява „Крал Джордж“ без него?