Той извади от джоба на аленочервената си куртка един сгънат лист дебела кремава хартия.
— Мисля, че би трябвало да прочетете това.
Лизи погледна подозрително хартията, но не посегна да я вземе от ръцете му.
— Какво е това?
— Публично известие, че лорд Малоран е обявил награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, който с непочтена цел се е опитал да се представя за Джон Карлтън. Прочетете го!
Тя обаче сложи ръце зад гърба си.
— Награда! Но… защо?
— Защото е заплашвал негова светлост. Защото се е представял за човек, какъвто не съществува, с цел да изнудва за пари и да представя претенции за нещо, което не му принадлежи по право. — Ламбер разгъна хартията, и пак й я подаде. — Трябва да го прочетете. Тук има и предупреждение за всеки, който бъде хванат, че приютява този беглец.
Тъй като тя все още отказваше да вземе хартията, Ламбер я сгъна и я върна във вътрешния джоб на куртката си.
— Най-разумно ще постъпите, ако го предадете още сега, докато все още можете да претендирате за наградата. Двайсет фунта са голяма сума за един нищожен колонист.
— Наистина голяма сума — съгласи се Лизи със студен тон. — Човек може да се изкуши, ако, разбира се, знае къде е.
Очите на лейтенанта се присвиха и той започна да я изучава.
— Би трябвало да е повече от изкушаващо, госпожо Тинсдейл. Би трябвало да е достатъчна награда за риска, който поемате.
— За риска, който поемам ли? Че какъв трябва да е той? Щети за хана ми и оскърбление за мене, ако не пусна вас й хората ви да се разпореждате в заведението ми?
Тънките му устни се извиха в крайно неприятна усмивка и той пристъпи една крачка към нея.
— Не бих ви съветвал да ми пречите, скъпа моя. Мога да бъда… неприятен, когато ме предизвикат.
Лизи вдигна глава и нарочно оскърбително се втренчи в него.
— Само когато бъдете предизвикан?
Усмивката му замръзна в израз на ядовита заплаха.
— Доста бързо схващате. Това е приятно допълнение към вашата красота, предполагам, макар че бих ви посъветвал да не разчитате много нито на едното, нито на другото. Може да установите, че и двете могат да ви изневерят точно когато най-много се нуждаете от тях.
С огромно усилие на волята Лизи се въздържа да не свие ръце в юмруци.
— Ще се опитам да го запомня.
— Ще ви дам още един съвет. От чисто приятелство.
Той протегна ръка и леко докосна бузата й с върховете на пръстите си.
Лизи трепна и се насили да изтърпи допира му.
— Внимавайте какво правите, госпожо Тинсдейл — каза той много меко. Вдигна ръка, за да й покаже брашното, което бе полепнало по пръстите му. — Дори най-обикновените неща оставят следи с присъствието си, и то винаги когато най-малко го очаквате.
Лизи отстъпи назад и започна да трие брашното от лицето си.
Ламбер пристъпи към нея, но се блъсна в табуретката, която внезапно се бе изпречила на пътя му.
— Какво… По дяволите!
— По-добре внимавайте, лейтенанте — намеси се Лизи. — Може да ви се случват много странни неща, и то винаги когато най-малко ги очаквате.
И тя бързо отупа ръцете си, за да премахне и последните остатъци от брашното, обърна се рязко и изхвърча от салона.
Представата на Джон за добре прекаран ден със сигурност не се състоеше в съзерцаването на вездесъщия прах, четирите голи стени и леглото. Особено много не му се искаше да се заглежда в леглото. И докато часовете се нижеха бавно един след друг, той се люшкаше между незадоволената страст и почти паническото усещане, че е попаднал в капан, но във всеки случай това чувство никак не го интересуваше.
Понеже не можеше да направи нищо нито по въпроса с Рандал, нито с Ламбер, поне за момента виждаше само един изход от дилемата.
— Бес? Бес! Тук ли си?
Джон се почувства много глупаво, говорейки на празната стая, но нямаше никаква представа как човек може да се свърже с призрак.
— Става дума за Лизи — добави той и с облекчение видя как Бес се материализира пред очите му.
— Какво за Лизи? — запита Бес.
Полите й сякаш вдигнаха лек ветрец, като че ли и те бяха усетили напрежението у нея.
— Няма нищо страшно. Но имам нужда от помощта ти.
— Да? — Тя още се държеше недоверчиво, но явно имаше намерение да го изслуша.
— Аз… Ъ-ъ… — Джон затвори уста и се огледа наоколо. — Тук ли е Оливър?
— Отиде да поязди малко и няколко часа няма да го има, така че можем спокойно да говорим. — Тя литна, настани се на края на леглото и го подкани с жест да седне до нея. — Седни тук и ми разкажи всичко.
Джон изпълни желанието й с вътрешно напрежение. Само допреди минута му се струваше, че ще е съвършено разумно да повика Бес, но сега се чудеше дали малко не е прибързал.