— Никак не е много.
— Стига си се оплаквал! Поне имаш легло!
— Ти така ли кацна в леглото на Оливър? Като се опитваше да изправиш ъглите на чаршафите?
Бес вирна нос и изсумтя възмутено.
— Не е твоя работа. Освен това беше през пролетта, Оливър не беше отседнал в хана и аз можех да се разхождам из тресавищата, колкото ми душа иска.
Това даваше отговор на въпроса му относно нейните любовни приключения… но изобщо не му помагаше.
Разговорите в кръчмата тази вечер се въртяха изключително около публичното известие на лорд Малоран и наградата — поне в началото. Всички хвърляха любопитни погледи към Лизи, когато предполагаха, че не гледа към тях, но тя не им обръщаше никакво внимание. Не смяташе изобщо да говори за това. Не искаше да мисли за неприятностите, които може би криеше тази награда.
Досега симпатията на местните хора клонеше към Джон Карлтън, но двадесет фунта си бяха цяло съкровище, много повече, отколкото хората бяха виждали накуп през живота си. Смайването, което Нида бе показала при вестта за наградата, само показваше какъв интерес е предизвикала. Не можеше да се каже докъде биха стигнали хората, за да спечелят подобна сума, ако имаха дори бегла представа къде може да се е скрил беглецът.
Лизи почувства облекчение, когато разговорите се насочиха към завръщането на Самюел. Но то не трая дълго.
— Чувах, че сестра му искала той да направи собствен хан и кръчма — обяви Томас Гейнс, когато Лизи беше достатъчно далеч, за да не може да му грабне халбата с бира. Той я изгледа с любопитство. — Ти нали не си му показала как си вариш бирата, а, Лизи? Няма да стане тая, той с твоите майстории да ти вземе собствените ти клиенти.
— Ще му платя да те вземе тебе, Томас Гейнс — върна му го Лизи. — Никога не съм срещала човек толкова зает да обсъжда чуждите работи, колкото си ти. Може би ще си спестя половината тревоги и една трета от излишните приказки, ако си намериш огнище, което да ти е по-удобно от това на „Крал Джордж“.
Томас се изкикоти със задоволство на тази похвала.
— Ти намирай работа на твоите хора, че много народ ходи насам-натам. — Той премлясна с беззъбите си челюсти, размишлявайки над скитническите наклонности на местното население. — Ето например тоя господин Рандал. Той май много обича да скитори. Дойде, поседи един месец в оная голяма къща и какво? Пак дим да го няма! Тая сутрин отпраши покрай мене с каретата си, ами да. И един наперен… Свалям шапка, той кима и вика добър ден, все едно е ходил да пие чай с викария!
— То негова светлост го гони него — намеси се друг. — Рандал и Малоран не си говорят още открай време, откак се обеси майката на Рандал. Само ако се наложи. Всички го знаят!
— Ъхъ — потвърди старият Томас. — Знае се за какво не се понасят. Негова светлост си мисли, че имотите на господин Рандал трябвало по право да бъдат негови, заради това са неприятностите през всичките тия години.
— Жалко, че господин Рандал няма да остане много — каза трети със съжаление. — Добър човек, така си е. Сякаш не му се ще много да си стои тук и да се занимава с хубави работи за себе си, вместо да се разкарва насам-натам из селата и да върши добрини за хора, дето някой път и не знаят как му е името.
— Да — рече Томас Гейнс и всички кимнаха утвърдително. За облекчение на Лизи никой от тях не погледна към нея, за да види дали тя внимава в най-новите клюки. Ако я бяха погледнали, тя със сигурност не би могла да прикрие внезапното трепване на ръцете си.
Къде е? Дяволите да го вземат! Тази вечер закъснява.
Той нямаше часовник, но му се стори, че е късно, много по-късно, отколкото обикновено идваше Лизи.
Какво прави? Да не би да дава бал и вечеря в кръчмата?
Ако можеше, просто щеше да слезе долу, да я извлече оттам и да я домъкне тук. Неособено романтично желание, но Лизи така и така нямаше да му даде шанс да го направи.
Бес имаше право… Единственото решение беше да се промъкне до нея, така да се каже, и да я превземе с изненада.
Джон погледна към леглото. Никоя добра домакиня нямаше да понесе дълго време да гледа такава неразбория. И тъй като Лизи беше съдържателка на хан, навярно нейните инстинкти бяха още по-изострени.
Надяваше се да е така.
Но къде, по дяволите, беше Лизи?
— Къде е тя? — запита раздразнено Лизи.
— Нида знае, че вечерта трябва да бъде тук, за да почисти и да измие. Къде може да се е запиляла?