— Измъкнала се да се види с оная нейна червена куртка, няма съмнение — каза неодобрително Берта. — Казвах ти много пъти, само неприятности ще ти създава. Само че ти хич не слушаш! Разбира се, че няма да слушаш! Само една минута и толкоз, а виж докъде сме я докарали…
Лизи се опита да насочи мислите на Берта към по-практически въпроси.
— Цяла камара халби за миене и няма кой да ги измие… само ние двете.
— Аз ли? Аз съм готвачка, не съм миячка. И ако не можеш да намериш Нида, имаш Моли и Хълдспет, те могат да ти свършат работата. Аз пък ще си легна.
Берта взе увитото в кърпа среднощно ядене, което си беше приготвила, и сърдито се заклатушка към вратата.
Лизи изруга, грабна свещта и се запъти към стълбите, които водеха към стаите на прислужничките.
Намери обаче само едната. Моли се събуди стресната, когато Лизи нахлу в стаята й.
— Къде е Хълдспет?
Моли я зяпна сънена.
— Хълдспет ли?
— Къде е тя?
— Тя… ами… — Моли придърпа завивките до брадичката си. — Самюел дойде да я вземе. Докато вие бяхте в кръчмата. Каза, че искал да поговори с нея.
Лизи изпъшка, приседна на леглото на Хълдспет и притвори очи, мъчейки се да пропъди главоболието, което заплашваше да се върне с предишната си острота.
Може би Джон има право. Може би трябва в края на краищата да избяга от всичко.
Лейтенант Рандолф Айвс Ламбер тъкмо довършваше самотната си вечеря, когато прислужницата му съобщи, че неговите хора са отвън с някаква жена, която настоявала да говори с него.
— Някаква повлекана! — изсъска жената. — Сигурна съм, че на господин Дрейтън няма да му хареса тая да влезе тука, затова им казах да я заведат в кухнята. Ама и на готвачката няма да й хареса, така си е!
Ламбер изруга мълком неприятностите, наложени от квартируването у местни хора, и с нежелание последва възмутената прислужница до кухнята. Готвачката, двете слугини, лакеят и малкият кухненски помощник изхвърчаха от помещението след две негови резки думи, колкото и да не бяха доволни, че ги пъдят от тяхната, така да се каже, законна територия.
Създанието, което му бяха довели неговите хора, беше слаба, лукава на вид девойка с хитри малки очички, дълбоко хлътнали насред отблъскващото й лице. Още от първия поглед Ламбер не я хареса. Сержантът я избута напред.
— Тя е миячка в „Крал Джордж“, господине. Казва, че името й е Нида и че имала нещо да ви казва за оня колонист, обаче иска да говори само с вас и с никой друг.
Ламбер се обърна към нея:
— Вярно ли е?
— Аха — каза Нида, поглеждайки разтревожено нагоре към него изпод рошавата си сплъстена коса. Тя се приближи още към лейтенанта, жадна да получи одобрението му. — Видях го завчера в кухненския двор. И тя беше с него. Като стари приятели, така се държаха, никой нямаше наоколо, само аз, а те не знаеха, че съм там.
Ламбер повдигна неодобрително горната си устна, отвратен от усърдието й.
— Сигурна ли си, че е бил той? Как можеш да го разпознаеш в тъмното? Видя ли го в лице? Чу ли го да говори?
Тя отвори уста, но като улови предупредителния му поглед, я затвори и само поклати глава.
— Не го видях много добре, но мога да се закълна, че беше той. Трябва да е бил той. Висок е. По-висок от вас. Виждала съм го преди в хана, така че знам. Няма друг мъж в хана, който да е толкова висок, нито пък в селото. А пък мис Лизи няма никакви любовници, даже никой не я и ухажва. С кого да е била тогава там, в тъмното и на студа, ако не е бил той?
Злонамереният тон и подигравателните намеци за Лизи и нейните любовници породиха у Ламбер желание да изхвърли от къщата това отблъскващо човешко създание. Възпираше го само мисълта, как ще побеснее лорд Малоран, ако той не намери онзи колонист, но дори при тези обстоятелства той едва сдържаше гнева в гласа си.
— Ако приемем, че действително си видяла колониста и ако той все още е някъде в околностите на „Крал Джордж“, къде се крие тогава?
Този въпрос накара Нида да изпадне в доста неудобно положение.
— Може да е в избата?
— Хората ми претърсиха там. Не намериха никаква следа от него, нито пък стана ясно къде се е крил.
— Ами… — Тя смачка мръсната си престилка с ръце, после я пусна, явно притеснена от въпроса. — Ами в конюшнята…
— Не и там.
— Ами онази стая, дето стои заключена от години.
Ламбер замря на място.
— Казаха ми, че стаята е стояла заключена двайсет и пет години.
Тя направи нервна гримаса.
— Да, така е било, ама кой казва, че сега някой не я е отворил, а?
— Виждала ли си го след онази нощ в двора?
— Ами…
— Предупреждавам те, не съм милостив с лъжците.
— Не съм го виждала точно него — съгласи се тя нерешително. — Обаче Берта…