— Коя е Берта?
— Готвачката. Дебела като свиня и още по-грозна.
— Не ме интересува готвачката, дебела или не. Интересува ме мъжът. Говори по същество!
За миг му се стори, че тя ще започне да спори с него, но предупредителното смушкване на сержанта я накара да премисли.
— Ами, Берта, нали разбирате, тя винаги си отмъква храна за през нощта. Мисли, че никой не забелязва, ама аз съм я виждала и знам, че отделя много повече, отколкото по-рано. Мисля си, че е за оня, дето го търсите. Дори и тя не може да изяде толкова много.
— Това ли е? Само това ли имаше да ми казваш?
— Ще науча повече. Обещавам.
— Как?
Нида се ухили с лукав израз.
— Такъв голям стар хан като „Джордж“… — Тя вдигна рамене. — Хич не се кахърете. Аз си знам работата.
Устата на Ламбер се изпъна на тънка черта. Общуването с това същество го караше да се чувства… омърсен. Малоран му беше длъжник заради тази работа. Наистина много му дължеше, много.
Той отпрати миячката с махване на ръка.
— Много добре. Виж какво можеш да научиш. Ако си струва, ще получиш някой и друг шилинг. Факти, запомни добре, не клюки или предположения.
— Не, господине. Няма такова нещо. — Лицето й се изпъна. — Ами наградата от двайсет фунта?
— И това ще получиш. — Лицето му стана сурово. — Ако го хванем благодарение на сведенията, които си ни дала.
Дори Нида да бе дочула заплахата в гласа му, тя не се издаде. Лицето й внезапно грейна от алчната жажда, която я правеше сляпа за всичко останало.
— Ще ги имате. Вярвайте ми, ще ви ги дам.
15
Когато прецени, че ханът е достатъчно утихнал, за да се реши да излезе от стаята си и да иде при Джон Карлтън, Лизи вече се бе овладяла. Когато му разказа най-пресните новини, в гласа й не се долавяше дори и капчица вълнение.
— Лорд Малоран предлага награда от двайсет фунта за залавянето ти — каза тя още с влизането си.
— Добре, добър вечер и на тебе! — Джон пое от ръцете й кошницата с храна и затвори вратата зад нея.
— Не ме ли чу? Казах…
— Чух те — Джон сложи кошницата на масата, после небрежно отметна полите на дрехата си и седна. — Каза, че скъпият ми чичо е определил награда за главата ми. Хм. А аз мислех, че е лишен от семейно чувство.
— Това не те ли тревожи? Толкова много пари…
— Двайсет фунта? Не ме тревожи, обижда ме! Аз съм оскърбен! Бих се заклел, че струвам най-малкото петдесет фунта.
— Радвам се, че на тебе ти е забавно!
Усмивката му бе неоспоримо убедителна, но без сянка от съжаление.
— Обзалагам се, че на тебе не ти е!
— Ни най-малко.
Усмивката му се стопи. Той се наведе през масата към нея, но тя си дръпна ръката.
— Не рискувам нищо, Лизи, нито пък ти. Никой не знае, че съм тук. Освен тебе.
— И Берта.
Той кимна.
— И Берта. Но не мисля, че ще вземе да ме предаде за някакви си двайсет фунта. Не и ако това ще ти навлече куп неприятности.
Лизи се отпусна в насрещния стол. Цял следобед се беше безпокоила заради Ламбер, но новината за завръщането на Рандал най-много я бе смутила, макар че не искаше да си го признае.
— Това не е всичко — каза тя неуверено. — Рандал се е върнал. Томас Гейнс спомена тази сутрин.
Джон не го очакваше.
— Рандал се е върнал?
Лизи кимна. Не й се искаше да го повтаря още веднъж.
— Разбирам.
Лизи започна да си играе разсеяно с картата, която той бе оставил свита на руло на масата.
— Трябва скоро да се срещнеш с него. Той обикновено не си стои много у дома, често пътува.
— Да. Да, трябва да говоря с него.
Не изглеждаше толкова радостен, колкото бе предполагала, че трябва да е. Фактически беше почти ядосан, сякаш завръщането на Рандал по някакъв начин го бе притеснило.
Мисълта я развесели малко. Съвсем малко.
— Трябва обаче да се пазиш. Като се разчу за тази награда, хората ще те търсят. Няма да ти е лесно да стигнеш до Рандал, както беше преди няколко дни.
Джон поклати замислено глава.
— Когато си свършиш работата с него, каквато и да е, ще трябва да си тръгнеш. Изобщо да се махнеш оттук.
— Да. — Той я изгледа право в очите. — Но няма да си тръгна сам.
— Разбира се, че ще си тръгнеш сам! Нали не смяташ, че трябва да ме въвличаш в твоите неприятности?
— Ти вече си въвлечена. — Джон стисна зъби. — По моя вина, знам, но си.
Лизи започна да си играе с ръба на картата.
— Би било по-лесно, ако знаех какво възнамеряваш да правиш.
Той отмести картата и този път успя да хване ръката й.
— Щях да ти кажа, ако можех. Но не мога. Това е свързано с обещанието, което дадох на баща си, а докато не съм говорил с Рандал… — Той отпусна китката й. — Няма да избягам веднага щом се видя с него, Лизи.