— Не, ти не бягаш, а си тръгваш. — Тя издърпа ръката си и се изправи. — Не искам да слушам нищо повече. Днес беше ужасен ден, уморена съм и главата ме боли, не искам да слушам нищо повече!
— Лизи… съжалявам!
Джон също стана и тръгна към нея, но Лизи сърдито го отблъсна.
— Съжалявал! Много голяма ми е ползата от това твое съжаление!
— Може би мога да направя нещо…
— Ха!
Тя притисна пръсти до слепоочията си, борейки се срещу главоболието, което заплашваше да се върне. Каква полза да му разправя за своите проблеми? Нито Джон Карлтън, нито някой друг можеше да направи нещо, за да й помогне.
Освен това тя нямаше нужда от ничия помощ. Можеше да се справи и сама, благодаря ви много!
Сама. С всичко.
Лизи затвори очи и силно примижа при тази мисъл, после отново се отпусна бавно на стола си.
— Самюел се върна — каза тя. — Дойде и направо изтърси, че братовчедът му оставил добри пари и той щял да ме напусне и да си направи собствен хан. Не ми стигаше това, ами вместо да дойде в кръчмата вечерта да помага, той накарал Хълдспет да се измъкне тайно, да се срещнел с нея. Това е вече прекалено. Тя ми обеща, че никога повече няма да прави така, само да не я изхвърля, и ето на, отишла! Нида се измъква и дори не се сеща да ми поиска разрешение. Берта твърди, че ходела да се среща с някаква червена куртка, а това значи, че ще попадне в същото небрано лозе като Хълдспет, а аз какво да правя тогава? Една бременна слугиня е достатъчно голяма грижа, ами две?
Тя поклати уморено глава.
— Берта все ме кара да изпъдя Нида, но сърце не ми дава да я изгоня, както и Хълдспет. Ламбер ме обижда и ме заплашва, ти ме тормозиш, уморена съм, боли ме сърцето и сега…
Лизи млъкна, смаяна, че така неочаквано е почнала да изповядва тревогите си и не знаеше как да продължи. Какво, за Бога, е станало с нея?
— А сега и това! — въздъхна тя и вдигна ръце в отчаян жест.
През годините Джон бе попадал на извънредно опасни пияници, на безброй потенциални престъпници, беше се сблъсквал с унищожителни пожари, нападения на индианци, епидемии от тиф, морски бури, бе преживял смъртта на родителите си и какви ли не премеждия. Но никога през цялото това време не се бе чувствал така безпомощен, както в този момент.
Лизи седеше отпусната на стола си и се взираше в стаята с безизразен поглед. Като съвсем замаяно от умора дете, което на всяка цена е решило да не се поддава на съня и да остане будно, колкото може по-дълго. Когато очите й се спряха на безобразно застланото му легло, тя въздъхна.
Джон настръхна вътрешно.
— Цяла седмица. — Тя поклати невярващо глава. — Цяла седмица се упражняваш и още не си научил как да опънеш един чаршаф.
Лизи се изправи, подобна на уморен войник, който се връща в битката.
Джон се хвана за появилата се възможност.
— Няма нищо. Наистина. Няма защо да мислиш за това. Какво толкова?
Той се опита да я отвлече, помъчи се да хване ръкава й и да я обърне към себе си. Тя не му обърна внимание.
— Не така! — Тя измъкна рязко смачкания на топка край на чаршафа и го изпъна. — Повдигни това. Дръпни там… Подвий го тука. Сега този край. Никога, никога не го смачквай така…
Джон хвана едната й ръка и с другата измъкна чаршафа от пръстите й. Тъканта беше толкова мека на пипане, толкова тежка и подканваща. Би се заклел, че чувства дъх на лавандула.
— Остави чаршафите, Лизи. Няма защо да се притесняваш за тях.
— Но…
— Никакво „но“. — Той бутна настрана чаршафа, раздърпвайки още повече и без това зле оправеното легло, и я привлече към себе си. — Трябва да се наспиш добре. Никога не съм си представял колко малко сън си позволяваш.
Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.
— Хайде, Лизи — каза той този път по-меко. — Ще те заведа в стаята ти.
Лизи се втренчи в него, прехапа устни и метна поглед към леглото. И се обърна отново към него.
— По дяволите — каза тя. — Проклятие! По дяволите, по дяволите!
Хвърли се на гърдите му и се разплака.
Ламбер хвърли ръкавиците, камшика и наметалото си в ръцете на намусения слуга, който го посрещна на вратата на Малоран Хол, и реши, че когато се сдобие със собствена къща, никога няма да наеме портиер, който да разстройва храносмилането на хората само като го погледнат.
Той последва слугата до кабинета на негова светлост, но почака неприятната мутра да изчезне, чак след това затвори вратата зад себе си и накратко информира Малоран, че съобщенията за наградата са разпратени из цялата околност и хората вече говорят само за това.
— Ако още се навърта наоколо, ще го измъкнем от дупката му. Въпрос на време.