— Въпрос на време, така ли? — отзова се лордът, докато въртеше замислено между пръстите си едно гъше перо и следеше кръга, описван от края на перушината му. — Знаете ли, Ламбер, би било доста по-удобно, ако този… Гидиън бъде мъртъв вместо в затвора.
Ламбер изпита остра потребност да грабне перото от негова светлост.
— За кого по-удобно? Вие може да сте магистрат, но аз трябва да отговарям пред началниците си в Йорк. Те няма да погледнат с добро око на такава… удобна смърт.
Малоран го погледна навъсен изпод дебелите си сиви вежди.
— Йорк е доста далеч, докато аз… аз съм тук.
— Но докога?
— Докогато реша! Това, че оня проклет знахар час по час се занимава със сърцето ми, не означава, че имам намерение да умирам!
Малоран сърдито захвърли перото.
— Простете, ваша светлост, но на вашата възраст може би не е възможно да бъдете толкова уверен.
— Възможно е толкова, колкото и за вас, нахалник такъв!
Ламбер си позволи да вдигне леко вежда, но едва успя да задържи езика си зад зъбите.
Като офицер на служба на негово величество той беше непосредствено отговорен само пред висшестоящите си началници, които до един заемаха добри места в Йорк или Лондон. Когато Малоран за пръв път се обърна към него, за да му предложи евентуална взаимна „подкрепа“, както благоволи да се изрази, той прие предложението.
Не беше зле човек да се сдружи с местния магистрат. Нещо повече, един безпаричен, но амбициозен млад офицер имаше повече шансове да се издигне в йерархията, ако зад гърба му стои някой, който да се изкаже в негова полза. Някой богат и титулуван, който се разбира с бюрократите в Лондон. Някой, както си бе помислил той навремето, като Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран.
За свое огромно съжаление той скоро разбра, че Малоран наистина притежава титла, но богатството му е до голяма степен преувеличено, а политическите му контакти с правителството — минимални. По това време обаче беше вече твърде късно. Той вече бе въвлечен в мрежата на Малоран и не би могъл да се измъкне, без да рискува да загуби поста си или да изпадне в немилост, което в края на краищата си беше едно и също.
— Имате ли някаква представа къде може да се е скрило копелето? — запита Малоран, само донякъде успокоен от мълчанието му.
— Мисля, че собственичката на хана „Крал Джордж“ го укрива, макар че не мога да го докажа.
— Претърсете мястото тогава! Нямате нужда от моето позволение!
— Направихме го — изфуча Ламбер, който вече губеше търпение. — Хората ми преобърнаха хана с главата надолу, на без никаква полза. Вече ви го съобщих.
Фактически той не бе споменал за прокълнатата стая, която толкова бе изнервила драгуните му, нито за вятъра, появил се незнайно откъде в затвореното преддверие, където със сигурност не би могъл да се зароди. Бе разбрал, че има неща, които е по-добре човек да забрави, а този неприятен инцидент решително беше едно от тях.
Малоран го изгледа неодобрително.
— Нали не се влачите подир оная кучка, ханджийката?
Ламбер усети как лицето му почервенява.
— Подобни неща ме отвращават.
— Ха! — излая с оскърбителен смях негова светлост. — Отвращавайте се колкото искате. Тя е хубавичко момиче, признавам си. И изкусително, също като майка си.
Изведнъж той гневно сви вежди.
— Ако се интересувате от нея, съветвам ви винаги да внимавате в ръцете й да не попада някой мускет. Макар че ако съдя по това, което съм чувал, по-скоро би го използвала срещу вас, а не срещу себе си.
Ламбер не се направи, че разбира казаното. Беше чувал разни истории. Мнозина от местните хора си шепнеха, че клетвата на Малоран да затрие разбойника се дължала повече на това, че Бес Тинсдейл отблъснала негова светлост, отколкото на каквито и да било неприятности, предизвикани от незаконните действия на нейния любовник.
Като си представи красивите гърди на Лизи облени в кръв, това накара стомаха му да се свие. Беше си представял как ги гали. Беше виждал мислено как дългите й крака се увиват около кръста му, докато тя се извива страстно под него, съвсем гола, а той прониква в нея отново, и отново, и отново…
Дяволска работа, колкото повече го отблъскваше и му се подиграваше, толкова повече той я желаеше, докато желанието му се превърна в мъчение и стимул за собствената му неувереност и постоянно изпитван гняв. Само да я докопа…
— Не се интересувал… ха!
Подигравателният поглед на Малоран се втренчи в предницата на панталона на Ламбер.
Ръцете на лейтенанта се свиха в юмруци дълбоко вътре в джобовете, но той нарочно не се помъчи да прикрие възбудата си. Панталоните му бяха много тесни, а ако помръднеше, това щеше да предизвика поредните подигравки.