— Не че ви обвинявам — добави Малоран, обръщайки се да вземе захвърленото си перо. — Пламенна е като майка си, но и самата тая кучка може да накара кръвта на човек да кипне.
— Апетитно парче е, признавам — съгласи се Ламбер с нарочно презрителен тон. — Но не съм свикнал да си търся забавление в такива долни среди.
Малоран повдигна вежди.
— Което означава, че тя няма да ви има. — Той сви рамене. — Правете каквото си знаете с нея. Това не е моя грижа. Моята грижа е да намерите онзи проклет кучи син, който оставихте да ви се изплъзне. Предупреждавам ви, няма да понеса втори път да се провалите. Добре ще е да го запомните.
След тези думи той демонстративно взе недовършеното си писмо, потопи перото в мастилницата и започна да пише.
Ламбер се завъртя на токове и напусна ядосан кабинета, а горната му устна потреперваше от ярост.
Когато Джон заведе Лизи в стаята й, огънят в камината вече бе започнал да догаря.
Той дръпна удобното кресло с облегалки за главата по-близо до камината.
— Седни тук. Ще сложа още въглища в огъня.
Тя се опита да протестира.
— Аз…
— Седни.
Лизи се подчини. Някъде дълбоко в подсъзнанието си бе учудена, че не му се сърди задето й заповядва и че не се сърди на себе си, дето му се подчинява и си е позволила да се размекне пред него и да плаче на гърдите му.
Утре срамът може би ще я завладее. Сега беше просто уморена и много благодарна за проявеното от него разбиране и много, много радостна, че е тук, при нея, за да я прегърне и да изтрие сълзите й.
Намираше странно успокоение в това, че се бе предала така, че няма нужда да бъде силна. Невероятно успокояващо бе, че той сега е тук, слага свещ в свещника и загръща с шал раменете й, че се грижи за огъня, докато тя не прави абсолютно нищо.
Когато Джон застана пред креслото, тя погледна нагоре към него, после преглътна смутения си протест, когато той коленичи пред нея и събу първо едната голяма обувка, после другата. Вместо да притегли по-близо нейната табуретка за крака, той взе нозете й в скута си и започна леко да ги разтрива, прогонвайки тъпата болка от деня, прекаран в тичане от една работа към друга.
По друго време Лизи може би щеше да се обиди, да се засрами и да се смути от този интимен жест. Но тази вечер просто си почиваше под неговите докосвания и чувстваше как умората се отича от тялото й, докато на нейно място се вмъква ново напрежение.
В главата й нахлуха порочни мисли. Искаше й се да притисне краката си към бедрата и корема му, мислеше как твърдите му мускули ще отстъпят пред подобно безсрамно предизвикателно опипване. Мислеше как той може да плъзне ръце нагоре по прасците и коленете й само ако поиска, чак до здравите практични жартиери, които крепяха дебелите й практични чорапи, или колко лесно е да охлаби тези жартиери и да навие надолу чорапите й, да ги свали от краката й, докато ръцете му докосват чувствителната, непрактична плът вместо плетената вълна.
Нямаше смелостта да каже дори една дума за това, което й минаваше през главата, когато Джон най-накрая придърпа табуретката й за крака и внимателно положи стъпалата й върху нея, тя не каза нищо, неизречените думи залепнаха някъде в гърлото й. Той стана и все така безмълвно взе дългия железен ръжен, който преди това бе оставил до стената край камината.
Лизи го гледаше как разбутва огъня, как го кара да пламти все по-ярко, докато задната стена на камината сякаш затрептя и затанцува над пламъците. Той остана за миг с наведена глава, загледан в пламъците, които танцуваха над купчината зачервени въглени.
Лизи почти събра смелост да заговори. Почти. Преди да успее да каже и една дума, той се раздвижи и върна ръжена на мястото му до стената.
— Какво е това?
Той посочи малкия меден съд, който тя бе оставила на полицата над камината.
— Мляко. Берта ме кара всяка вечер да пия. — Устата й се изви в дяволита усмивчица. — Според нея не се грижа както трябва за себе си.
— Добре прави Берта. — Той потърси чашата й, която тя държеше на масата, и внимателно я напълни. — Ето. Изпий го.
Тъй като бе тикнал димящата чаша точно под носа й, не й оставаше нищо друго, освен да му се подчини.
— Сега го изпий.
Тя се накани да протестира, но само като видя как непреклонно е стиснал зъби, промени намерението си.
— Главата още ли те боли?
— Не.
— Сигурна ли си?
Лизи кимна и помисли, че Берта навярно ще бъде много щастлива да научи, че тя се е сдобила с нова бавачка, която да я глези. Това щеше да спести на старата й приятелка мъката да търкаля телесата си нагоре по стълбите, за да идва лично да й се кара.