Докато тя сърбаше топлото гъсто мляко, Джон хвърли още въглища в огъня.
— Това трябва да е достатъчно — каза той, изправяйки се рязко.
Движението му накара Лизи да трепне и тя разля малко от млякото си.
— Не! Не си отивай още!
Той се поколеба, явно неуверен.
— Моля те — каза Лизи, този път по-меко.
Погледът му пробяга по лицето й. Той кимна.
— Добре. Няма да си тръгвам. Засега.
Произнесе последната дума с неочаквано многозначителен тон. Като че ли предупреждаваше колкото нея, толкова и себе си.
Лизи не обърна внимание. Точно в този момент само едно нещо имаше значение — че няма да я остави сама. Засега. За още малко време.
Колко нощи бе прекарала в тази стая сама с книгите и с мислите си и с успокоителната топлина на огъня? Години, цели години от нощи.
Когато беше дете, Берта спеше до нея на легло с колелца, което прибираше денем под нейното. Само че Берта беше надебеляла, а тя беше пораснала и отдавна се бе отделила.
Но сега тя изпитваше много по-приятно спокойствие, което не се дължеше само на пламтящия в камината огън.
Понеже в стаята имаше само един неудобен стол пред масата, Джон просто седна на малката табуретка за крака до нейното кресло.
Навярно изглеждаше глупаво такъв висок и елегантен мъж като него да седи прегънат като марионетка, с колене, подпиращи брадичката, а палтото на гърба му да се изпъва до скъсване.
Изобщо не изглеждаше глупаво. Изглеждаше силен, солиден и успокояващо… истински.
Огънят в камината позлатяваше ясните контури на лицето му, очертаваше златисти нишки по ръкавите и предницата на палтото му и по безкрайно високите му ботуши. Той помръдна леко и Лизи улови слабия проблясък на черната панделка, която държеше косата му вързана на тила.
Какво би било да зарови пръсти в косата на някой мъж? В неговата коса? Мека или твърда щеше да се окаже брадата, която хвърляше лека сянка върху бузата му? Мека ли щеше да бъде бузата му под брадата? Или слънцето я е опалило твърде силно, за да бъде мека?
Защо ли се чуди. Нали той я беше целунал преди известно време.
Стотици подобни въпроси гъмжаха в главата й, но тя ги отблъскваше, защото никак не бе сигурна какво да прави с тях сега — може би отговорите им я плашеха. Не знаеше кои я плашат най-силно.
Нямаше никакво значение. Единственото важно нещо сега бе, че той е тук с нея… и че тя толкова се радва на присъствието му.
Джон не гледаше към нея. Лизи не знаеше дали той усеща как го разглежда. Какво ли си мисли, докато седи така загледан в огъня, почуди се тя. Би ли посмяла да попита? Наистина ли искаше да узнае?
Лизи полюшваше чашата с топло мляко в ръцете си, благодарна за нейната топлина и успокояващото чувство за интимност, което даваше, независимо че сега нямаше желание за повече мляко.
Желание.
Лизи си пое дълбоко дъх. Какво ли знае една обикновена, практична, неромантична жена като нея за желанието? Какво би било да узнае?
Топлината, която внезапно лумна дълбоко в тялото й, нямаше нищо общо с огъня или с топлото мляко, което пиеше. Почувства стягане в гърдите, сякаш сърцето и дробовете й бяха станали много големи или ребрата й се бяха стеснили.
Изведнъж тя усети, че не изпитва вече никаква умора.
Джон бе казал, че няма да си тръгне… засега.
Тя остави чашата на малката масичка до креслото си. Внимателно, понеже ръцете й леко трепереха и не искаше да я изпусне.
И тогава, преди да загуби смелост, се наведе напред й леко дръпна панделката, която стягаше косата му. Тя не се развърза — Джон не я бе стегнал на здрав възел, — но се охлаби, така че, когато той трепна и се обърна, панделката се изхлузи и падна долу.
Косата му бе като коприна. По-тънка от нейната, но също толкова гъста. Може би по-гъста, не можеше да определи със сигурност. Тя се разпиля свободно по раменете му, смекчавайки рязката линия на челюстта, и легна меко върху яката на палтото. Лизи посегна да я отметне назад, да я махне от лицето му, но той пръв хвана ръката й.
— Недей — изрече той със задавен глас. — Не знаеш…
— Не. Но мисля…
Лизи не можа да се доизкаже. Освободи ръката си от неговата и я зарови в скута си. Там, където той я бе докоснал, кожата й пламтеше.
— Мислиш? — подкани я той с дрезгав глас, когато видя, че не продължава.
— Мисля, че ще ми хареса да разбера — каза тя.
Думите й замряха в шепот.
Той изстена, слаб, нисък стон дълбоко в гърлото му, плъзна се от табуретката и застана на едно коляно пред нея като молещ се грешник, търсещ опрощение, и се вгледа в нея с морскозелените си очи, които бяха станали тъмно — смарагдови и питащи.