Той я пожела и се сля с нея.
Потрепващата оранжево-жълта светлина, която танцуваше по тавана, изпълни всичко пред очите й, докато той се движеше в нея, отнасяйки я… някъде. Някъде далеч от всичко, което си бе мечтала да бъде. Отнасяше я отначало леко, бавно, след това по-бързо, по-силно, докато тя се почуди дали няма сама да се разпадне от яростната му забързаност.
И тогава устата й се отвори в безмълвен вик, когато я овладя нова сила, надвиваща сетивата й, докато се почувства сляпа, глуха и няма. Тялото й се извиваше на дъга, притиснато в неговото, трепереше и се разтърсваше, докато той я държеше здраво и проникваше дълбоко, все по-дълбоко… и неизмеримо я желаеше.
Погледът му бе замъглен, но виждаше ясно едно — лицето на Лизи на възглавницата под него, оживено от страст, грейнало от смайване.
Лизи. Неговата Лизи. Сладката, яростната, красивата Лизи. Негова да я обича и пази, и гледа завинаги.
Завинаги.
И той избухна в мига на освобождаването си.
Огънят бавно гаснеше. Дишането й бавно се успокояваше и сърцето й започна да бие по-бавно, докато той я галеше нежно и я целуваше, и й шепнеше на ухото успокоителни думи.
Тя се сви в неговата топлина и в ума и пробягнаха неясни мисли, какво ли ще е да прекарва всичките нощи, които й оставаха, като тази, сигурна и стоплена, под закрилата на тялото му.
Сигурна и стоплена… и обичана.
Думите се стопяваха в затихващите и мисли като мъгла, ставаха все по-слаби, и по-слаби, докато напълно изчезнаха.
И тогава тя заспа.
Огънят догаряше в танцуващи пламъчета, свещите капеха восъчните си сълзи и една след друга угасваха. Едва тогава Джон се измъкна тихо от леглото на Лизи. Прокрадна се през стаята, потръпвайки от студения въздух, разбута гаснещия огън, за да види в светлината му къде си е захвърлил дрехите. Когато се облече и обу напълно прилично, събра дрехите на Лизи, една по една, и ги сложи на креслото й. Долови уханието й, издъхващо се от тежките дипли на плата, мъчително интимно.
Почти се изкушаваше да се върне в леглото й, да се гмурне при нея, за да бъде там, когато тя се събуди на сутринта. Но не се осмели.
Да затвори вратата на спалнята й след себе си, бе най-трудното, което някога бе правил в живота си.
Поне сега знаеше как иска да изглежда животът отсега нататък до края — прошепнати тайни пред огъня и яростна, страстна любов, и да заспива с Лизи до себе си. Всичко това, и останалото, което едва сега започваше да долавя.
Напук на всичко, той нямаше да се откаже от Лизи. Дори и ако се наложи да остане в Англия и цял живот да поднася бира на местните пияници.
Това едва ли щеше да му се наложи. Лизи можеше да го отрича, но той бе узрял за авантюра точно както тя бе узряла за любов, а нямаше да остави такъв сочен плод да му се изплъзне.
Като се вземе предвид всичко, Джон Франсис Карлтън се чувстваше заситен и задоволен… и почти доволен от себе си и от живота изобщо.
Той отвори широко вратата на стаята си. Луната грееше, изпълвайки пространството със сребриста светлина.
За негово щастие. Иначе нямаше да види нощното гърне, летящо във въздуха право към главата му.
Джон приклекна. Нощното гърне — за щастие празно — се удари в рамката на вратата зад него пръскайки глинени парчета на всички страни.
Джон изруга. Затръшва вратата и се хвърли в сянката, където навярно по-трудно щяха да го улучат.
— Господ да те убие, хленчещ, лъжлив, извратен кучи син! — изрева нападателят, запращайки по него каната за вода. За нещастие каната беше пълна.
Джон отби каната, но измокри ботушите, панталоните и ръкава си.
Тогава успя добре да разгледа нападателя. Не можеше да бъде никой друг, освен бащата на Лизи.
— Хардуик! Какво, по дяволите…
Все още пълната кана с бира се разби в стената на около педя пред носа му, обливайки го с пенестата течност.
Хубава работа! Нощно гърне и кана за вода са едно, но да се разлива хубавата бира на Лизи е съвсем друго нещо!
— Хардуик, стига си се правил на глупак и ме изслушай!
Джон отскочи назад тъкмо когато месинговият свещник улучи стената точно там, където преди миг се намираше главата му.
— Проклет глупак ли? Ще ти покажа кой е проклет глупак! — Хардуик метна калаената чаша, но този път се прицели очевидно зле.
Джон сграбчи свещника и се почуди как да го използва срещу призрак.
Ситуацията явно изискваше преговори, а не противопоставяне.
— Просто ме остави да ти обясня…
— Брр!
Вторият свещник се приготви да последва първия.
— Аз обичам Лизи!
Бух, изтрещя свещникът. Джон не си направи труда да го вдигне.