— Искам да се оженя за нея!
— Да се ожениш за нея! По-скоро ще я оставя да се омъжи за трикрак козел, отколкото за вмирисан на ром колонист като тебе!
— Оливър! Стига вече!
Бес изведнъж се материализира до разбойника. Полите й се развяваха около нея, бе почти толкова ядосана, колкото и вбесеният й любим.
— Не ми пречи, Бес! Тоя извратен гадняр прекара нашата Лизи!
— Хардуик, аз…
— Копеле и син на копеле! — изрева Оливър, грабна една от най-тежките книги на Лизи и замери Джон с нея.
Джон успя да я улови — забележително постижение, помисли си той, макар че някои от страниците вече нямаше да изглеждат като преди. Пъхна я под мишница и се опита да пристъпи към масата.
Как, по дяволите, да се бори с призрак?
Оливър грабна още две книги, но сега Бес решително му препречи пътя.
— Стига, ти казвам! Остави книгите, Оливър Хардуик, или ще спиш в конюшнята до следващия Архангеловден!
Оливър се поколеба.
— Или по-дълго!
Той остави книгите.
Джон се изправи предпазливо.
— Чудесно посрещане от бъдещия ми тъст!
Оливър избута Бес с яростен рев, извади рапирата си и я заби в корема на Джон.
17
Лизи се събуждаше бавно. Странна мускусна миризма подразни ноздрите й. Тя се размърда и почувства как чаршафите се плъзгат по тялото й необикновено интимно. Мисълта й схвана това, което сетивата вече бяха уловили — че е гола и че чаршафите още пазят уханието на любовта, неговото ухание.
Отвори очи. Седна в леглото, а сърцето й подскочи. Беше съвсем сама в стаята.
Тя се спусна нерешително от леглото, с настръхнала от студения въздух кожа, претича през стаята, грабна захвърления шал и го уви около раменете си. Трябваше й малко време, за да вдъхне живот на въглените, тлеещи под пепелта, и още повече, докато огънят се разгори добре.
Докато чакаше пламъците да станат по-големи, Лизи се сви на креслото, загърната в одеялото, което бе смъкнала от леглото, и се замисли какво ще прави по-нататък. Още не бе стигнала до никакво решение, когато стаята се стопли достатъчно, за да се реши да се изкъпе, да се облече и да се среши.
Наложи се да рови по пода, докато открие всичките си захвърлени фуркети. Дори тези познати действия — сресването и забождането на фуркетите — извикаха в паметта й спомени, които никак не й помагаха да мисли.
Нямаше друг изход. Трябваше да говори с Джон Карлтън. Независимо че хората от хана вече започваха да сноват нагоре-надолу. Тя не можеше да остави деня да мине, без да е говорила с него.
Но какво ще му каже? Снощи беше абсолютно сигурна в него, в себе си и в това, което искаше. Тази сутрин нищо не й беше ясно.
Навела глава и дълбоко замислена, Лизи бавно тръгна през мрачното преддверие. Почти бе отминала началото на стълбите, когато спря, долавяйки някакво движение на долната площадка. Нида? Но защо? Миячката нямаше никаква работа в тази част на хана.
Лизи наостри всичките си сетива, повика девойката, после се спусна по стълбите след нея. Нямаше никой. Не чу нито звук.
Лизи се поколеба. Наистина ли беше видяла миячката? Или въображението й просто си играеше с нея? Хладното преддверие не даваше никакъв отговор.
Джон също не отговори на лекото й почукване. Може би още спи.
Мисълта за мъжа в леглото, гол, с разбъркана от съня коса, и очите му… Не, по-добре да не мисли за очите му.
Лизи внимателно натисна дръжката на вратата и с учудване откри, че не е заключена. Бутна я и замря, смаяна от опустошенията, които се откриха пред погледа й. Носът й се сви в гримаса на отвращение. Цялата стая смърдеше на бира.
Джон седеше край масата, мрачно вторачен в отсрещната стена, и явно потънал в мисли. Когато тя влезе, той скочи на крака и я посрещна с ироничен поклон.
— Добре дошли в скромното ми убежище, госпожо.
— Какво си направил, по дяволите? Да не си полудял? — запита Лизи и се огледа смаяна наоколо. — Не може да си направил всичкото това само от една бутилка вино.
— Не съм. Цялата тази работа — и той направи широк жест с ръка — е изцяло заслуга на баща ти. Аз си влязох, невинен като бебе, а той запрати по мене халбата с бира. Забележи, след като ме беше замерил с нощното гърне и каната с вода. Сети се за свещниците и за книгите ти едва когато му се свършиха запасите от тежки снаряди.
Джон изгледа навъсено глинените парчета, пръснати по мокрия под.
— Можеше обаче да бъде и по-зле. Поне не хвърли по мене бутилката с вино.
— Моят ба… — Устните на Лизи помръдваха, но не успяваха да произнесат докрай думата. Тя махна към локвите и парчетиите, осеели целия под. — Той ли направи това?