Джон кимна.
— Точно преди да ме прониже с рапирата си.
— Той… какво?
— Заби я чак до дръжката. — Джон потърка корема си с тъжно изражение. — Ужасно неприятно преживяване. Ако имах слабо сърце, щях да пукна на място.
Лизи го загледа слисана.
— Но… защо?
— За да те защити!
Един висок красив мъж с ботуши над коленете и кадифена дреха се материализира изведнъж пред нея.
Лизи подскочи цяла педя над пода. Джон се сниши зад нея, така че тя остана между него и баща си. Или по-скоро, призрака на баща си.
Гърлото на Лизи се присви в напразно усилие да преглътне.
Оливър изрева презрително:
— Страхливо копеле! Безмозъчна крастава жаба! Да се крие зад полата на жена като бебе в рокличка! Предупреждавам те, веднага щом мога, ще…
— Ще замълчиш, Оливър, ето това ще направиш!
Една красива жена се материализира до Лизи, карайки я да подскочи още по-високо.
— И ще се извиниш на Лизи за тоя боклук. И — добави натъртено призрачната жена, когато Оливър се накани да протестира — ще направиш това, което отказваше да направиш вчера, ще се извиниш на Джон, задето беше толкова груб с него.
— Груб ли? Груб! Ако можех, щях да му измъкна черния дроб и да го сваря на закуска!
— Оливър Хардуик! Ако не внимаваш какво говориш…
— Лично аз — намеси се Джон — винаги съм смятал, че черният дроб е най-вкусен изпържен, но…
— Тихо! Замълчете всички!
Лизи накара Джон да пусне рамото й. Отстъпи настрана, за да подпре гръб о стената и същевременно да вижда ясно тримата спорещи. Джон наблюдаваше внимателно новодошлите, но те се бяха втренчили в Лизи и не му обръщаха никакво внимание.
Лизи също ги фиксираше с поглед.
— Вие… вие двамата… наистина ли сте…?
Жената кимна.
— Вярно е. Аз съм Бес, майка ти, а това — и тя посочи красивия кавалер до себе си — е баща ти, Оливър Хардуик.
Оливър й хвърли замъглен поглед и кимна плахо.
— Лизи.
Лизи облиза устните си, които изведнъж пресъхнаха.
— Вие сте… призраци. Наистина сте… призраци.
— Точно така. — Очевидно Бес се бе заела с всичко. — Винаги сме били тук. Още откакто… Тоест, ние те наглеждахме през годините. За да сме сигурни, че си добре, нали разбираш.
Оливър хвана дръжката на рапирата си и изгледа кръвнишки Джон, който обаче пъхна ръце в джобовете и нахално му се ухили.
Лизи гледаше красивия мъж, облечен в призрачно кадифе и дантела. Дори такъв, той изглеждаше невероятно внушителен, макар че тя спокойно виждаше ламперията на отсрещната стена през него. Лизи започна да разбира защо майка й бе забравила всичко друго заради любовта си към него. Почти я разбра.
Тя присви очи, обхваната от внезапен гняв.
— Значи ти си прогонвал всичките ми ухажори.
— Не исках ония крастави кучета да се въртят покрай тебе, Лизи — заоправдава се Оливър. — Винаги съм казвал, че заслужаваш нещо по-добро.
— И си намушкал Джон!
Оливър изправи рамене възмутен.
— Никой не намушква някого с рапира. Пронизах копе… Тоест пронизах го. — Той изгледа намръщено Джон. — Не че свърших кой знае какво. Той си е тук.
— И ще бъда, докато Лизи стане готова да замине за Америка с мене — каза Джон с нарочно предизвикателен вид.
— Тя няма…
— Аз няма…
— Стига! — Бес вдигна ръце, за да въдвори ред. — Всички имаме да вършим по-полезни работи, вместо да се караме, не мислите ли?
Оливър погледна нервно към Бес, после хвърли яростен поглед към Джон и се усмихна на Лизи. Джон му отвърна на погледа, без да обръща внимание на Бес, и се усмихна на Лизи. Бес просто грееше, обгръщайки с поглед всички като квачка, гордееща се с пиленцата си.
Лизи затвори очи, облегна глава на стената зад себе си и се зачуди дали не греши и дали в края на краищата не сънува.
Следващия половин час всеки говореше за своите планове. Бес искаше да обсъждат женитбата. Джон се отнасяше благосклонно към плановете за женитба и за устройване на живота след това, но искаше да знае дали Лизи възнамерява да прави нещо с хана, или той ще трябва цял живот да точи бира. Оливър изгледа Джон навъсено, започна да се кара с Бес и непрестанно уверяваше Лизи, че тя може да се справи по-добре от това безмозъчно, страхливо колониално куче.
Лизи, от своя страна, настояваше, че не е сигурна дали иска да се омъжва, че не знае дали иска да продаде хана, ако се омъжи, и нямаше никакво намерение да разисква този въпрос в създалите се обстоятелства.
Тя просто си хвърляше думите напразно. Никой не я слушаше. А на всичкото отгоре двама от тримата бяха призраци! Призраци, които с безразсъдните си действия я бяха оставили сираче още от люлката.
Лизи с учудване констатира, че не им се сърди и с още по-голямо учудване разбра, че не иска да ги предизвиква с всичките си въпроси, които винаги бе искала да им зададе, с всичките си обвинения, които винаги бе искала да им отправи. Вместо това тя седеше тук и спореше с тях, все едно още имаха право да се месят в живота й!