Докато гласовете им затихваха в коридора, усмивката на Лизи постепенно се изпаряваше. Как и се искаше собствените й притеснения и грижи да могат да се разрешат също толкова лесно.
— Знаех си, че така ще стане — каза мрачно Берта, докато сипваше чая на Лизи.
Лизи вдигна поглед от огъня, който гледаше вече над десет минути.
— Какво да стане?
— Ти с оня колонист. Също като майка ти, нали те предупреждавах, но ти изобщо не ме слушаш.
— Защо мислиш…?
— Имам си очи на челото, не е ли така? — озъби се Берта. — Мислиш, че не виждам как грееш? Достатъчна си да осветиш цялата кухня, въпреки че така си се намръщила.
— О…
Лизи не можа да измисли какво да отговори, затова си сипа още една лъжичка мед в чая.
Берта въздъхна, явно се бе примирила с неизбежното.
— Най-добре е да се омъжиш веднага за него, ако така трябва. — Тя присви очи във внезапно подозрение. — Предложи ти да се ожени за тебе, нали?
Лизи кимна.
— Да, помоли ме преди повече от седмица. Но не съм сигурна…
— Разбира се, че си сигурна! Просто не искаш да го признаеш!
Берта премести тестото за хляба върху набрашнената дъска и започна да го меси.
— Колко хубави мъже са те ухажвали в последните пет години? Половин дузина? Дузина? Някои имаха доста дебели кесии и нито един не беше даже наполовина толкова хубав, че да му обърнеш внимание, нали? И никой не те е карал да блееш над чая си или да се изчервяваш като момиченце на половината от твоите години.
— Но…
— Ако имаш капчица акъл, ще потърсиш господин Рандал. — Тя здравата бухна с юмрук втасалото тесто, преобърна го и започна отново да го меси. — Така твоят господин Карлтън ще свърши това, за което е дошъл тука, и тогава ще си свободна да заминеш.
— Да замина! Защо мислиш, че искам да замина?
Берта я погледна над тестото си и веднага сведе очи.
— Най-добре е за тебе. Най-добре е за двама ви. Не му е мястото на него тука, а и сега, откакто Ламбер го издирва… — Тя поклати глава, но не се реши да погледне смаяната Лизи в очите. — Няма да има никаква полза, ако и на тебе ти се случат същите неприятности, както на майка ти.
Лизи премига и спусна очи към чашата с чай. Ароматната пара се издигаше нагоре като дим… или по-скоро като слабата мъглица, която оставя призракът, щом отлети.
Сега, когато бе видяла баща си, когато се бе любила с Джон Карлтън, тя започваше да разбира какво е изпитвала майка й преди толкова години, когато е решила да пожертва себе си заради своя любим, независимо от последиците.
Тя не можеше да забрави, но разбираше любовта достатъчно добре, за да може да прости.
— Освен това — добави Берта, прекъсвайки размислите й, — струва ми се, че така е трябвало да стане, както се нареждат нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа, като дойде тоя Карлтън, и Хълдспет забременя, и Самюел получи такова наследство. — Тя събра вежди и сви неодобрително уста, поглеждайки към Лизи. — Не ми казвай, че не си си помисляла да продадеш хана на Самюел!
Неразбиращото изражение на Лизи показваше, че дори не се бе замисляла върху подобна възможност.
— Но… аз не мога да те оставя! — възпротиви се тя. — Все едно изоставям собственото си семейство!
— Хъм! — изсумтя Берта, бухвайки поредния юмрук в тестото. — Не мога да кажа, че и на мен ми се иска кой знае колко, обаче аз си имам моята работа, а и с Хълдспет ще се занимавам, а ти можеш да пишеш, нали? Няколко писма в годината не са кой знае какво трудно нещо, а?
— Но… но… — запъна се смаяна Лизи.
— Не се опитвай да ми кажеш, че не си искала да видиш Америка! Знам ги аз ония твои книги. И не ме гледай така, сякаш мислиш, че съм те шпионирала. Знаеш, че тук тайна дълго не се задържа скрита, колкото и да се опитваш.
Тя хладнокръвно отмести първия самун, омесен в правилна кръгла форма, и започна да меси втора топка тесто.
— И това е още една причина по-бързо да решиш какво да правиш с Джон Карлтън. Няма да можеш дълго да опазиш в тайна, че е тук. Независимо колко се опитваш.
Лизи стресна Джон, почуквайки на вратата му посред бял ден. Той върна пистолета в джоба си едва когато се убеди, че зад гърба й не стои драгун с насочен мускет, който да я е накарал да дойде тук в такъв необичаен час.
— Откъде го взе? — запита тя, хвърляйки нервни погледи към смъртоносната играчка.
— Това е единият от двата. Винаги ги нося в джобовете си.
— Дори снощи ли?
Той разкри зъби в усмивка.
— Дори снощи. Макар че, както си спомням, ти не се интересуваше точно от съдържанието на джобовете ми.