Тя се изчерви. Раздразнена или не, въпреки това беше дяволски красива така с порозовели бузи. Изглеждаше още по-красива и когато червенината бе единствената й дреха, но точно сега Джон не би имал никаква полза отново да разбужда въображението си. Не и посред бял ден.
— Донесох ти хартия, перо и малко мастило — каза тя, докато нареждаше нещата на масата едно след друго.
— За какво? Оливър сигурно не ми е толкова разгневен, че да се налага да си пиша завещанието? Лично аз нямам никакво намерение да умирам, докато не съм го направил поне прадядо.
Лизи се изчерви още повече.
— Не е за това. А за да напишеш писмо на господин Рандал.
Джон отвори уста да възрази, после я затвори.
— Ти трябваше довечера да се промъкнеш да го видиш, нали така? — каза Лизи с обвинителен тон.
— Повече не мога да издържам затворен в тая проклета кутийка, Лизи! И щом като Рандал си е тук…
— Тогава ще знае, че властите те търсят.
— Които власти впрочем включват моя чичо — изсумтя Джон. — Не познавам Рандал, но знам за него достатъчно, за да съм сигурен, че няма да ме предаде по нареждане на Малоран, освен ако не е заставен да го стори. И със сигурност не преди да е чул онова, което имам да му кажа!
— Може да няма избор — каза рязко Лизи. — Особено пък ако първо попаднеш в ръцете на Ламбер!
— Така че какво…
Лизи го прекъсна:
— Аз ще занеса писмото на Рандал вместо тебе. Ако трябва, ще го помоля да дойде тук. Нито Ламбер, нито чичо ти могат да го спрат, но тебе могат да те спрат!
Джон понечи да възрази, но тя имаше право. Нейното предложение беше по-безопасно. Но това не означаваше, че му харесва.
Джон изпъшка престорено и седна да пише.
Лизи не бързаше. След тези няколко дни беше много радостна, че има възможност да излезе извън хана и да се откъсне от всичко. Трябваше й време да помисли, а напоследък това беше най-добрата възможност да го направи, без да се страхува, че някой ще я прекъсне.
Когато конят й се изкачи на хълма, тя видя малка фигурка, която бързаше по пътеката, водеща към Туистълдийн Менър. От тази далечина Лизи не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че прилича на Нида.
Тя реши да попита Берта дали е пращала девойката някъде да върши някаква работа. Ако излезеше другояче и Нида бе избрала да изостави задълженията си и да хукне подир оная червена куртка, тогава „Крал Джордж“ щеше да се нуждае от нова миячка още от утре сутринта. Лизи не пожела да пилее драгоценното си време с по-нататъшни размисли относно Нида.
Лизи още прехвърляше всичко в главата си, когато спря пред дома на господин Дрейтън, където бе отседнал Ламбер. За нейно успокоение Ламбер го нямаше, но адвокатът си беше у дома. Той за съжаление бе повикан по работа и не можеше да й отдели време за разговор, но се съгласи да дойде в хана тази вечер на път за дома си.
В къщата на Рандал Лизи има дори още по-малък късмет. Него го нямаше и икономът му не се решаваше да предположи кога ще се върне. Лизи настоя да остане да го дочака, но ставаше късно и тя не искаше да се връща сама по тъмно. В края на краищата просто остави писмото на Джон със строго нареждане да бъде предадено на Рандал веднага щом бъде възможно.
Угнетена, Лизи обърна коня си към дома. Беше все още на цели две мили от „Крал Джордж“, когато Ламбер, последван от трима войници, излезе от един страничен път.
Лизи щеше да го отмине само с едно кимване, но лейтенантът препречи коня си пред нейния.
— Госпожо Тинсдейл. Каква щастлива среща.
— Не и за мен.
Усмивката му изтъня, стана опасна.
— Може би. Виждате ли, аз реших, че ще бъде много по-удобно да накарам господин Гидиън да дойде при мене, вместо да го гоня из цялата околност.
— Сигурна съм, че би било така… ако успеете да го уредите.
— О, ще го уредя. Иначе защо да ви арестувам с обвинение, че укривате човек, избягал от правосъдието на негово величество?
18
Дебелата Берта донесе новината за арестуването на Лизи.
Като чу тежките й стъпки по стълбите, отначало Джон помисли, че някаква гигантска червена куртка идва да го измъкне от бърлогата му. Но повелително изреченото: „Карлтън! Аз съм, Берта, готвачката“ разсея опасенията му.
Той отвори вратата само миг преди тя да започне отново да чука по нея. Дузината тревожни въпроси за Лизи замряха на отворената му уста.
Когато Томас Гейнс каза, че Берта била дебела като стара свиня, той никак не преувеличаваше. Талията на готвачката беше необхватна. От катеренето по стълбите лицето й бе станало аленочервено, тя пъшкаше и пухтеше по-силно от изморен състезателен кон.