Като го видя, тя притисна ръка доста по-горе от мястото, където трябва да се намираше сърцето й, и се опита да диша по-спокойно.
— Хич не си давате зор! — изпухтя тя между въздишките. — Аз трябва да дойда дотук чак от кухнята. А вие нямате и десет крачки да изминете. Какво пра…
— Няма значение — Джон сграбчи ръката и, по-скоро колкото можеше да обхване от нея, и я притегли вътре в стаята.
— Къде е Лизи? — запита той, затваряйки вратата. — Какво се е случило? Тя защо не…
— Оня, вкиснатият лейтенант, я арестува. — Берта сгърчи широкото си лице в гримаса на сърдито неодобрение. — Казвах й да не ходи, обаче не, тя изобщо не ме слуша! Не, разбира се, че няма да ме послуша! Също като майка си е, няма две мнения!
— Да, да… но тя добре ли е? Оня кучи… Ламбер нали не я е наранил? Къде е тя?
Ако беше възможно, Джон щеше да грабне и да разтърси ръката на готвачката.
— Тя е добре. Поне когато Томас Гейнс я е видял. — Берта си пое дълбоко дъх и го изпусна с мощен тласък. — Нямаше да повярвам, че ще дойде ден, когато от това съсухрено човешко подобие ще има някаква полза. Търсел изгубена овца, когато ги видял. Веднага щом лейтенантът я арестувал, той дотича тук.
— Къде я е завел Ламбер?
— В Малоран Хол. Поне натам се запътили, така каза Гейнс.
Джон вече беше на другия край на стаята и вадеше оръжията и куршумите от дисагите си.
— Искам кон. Бърз.
— Джош тъкмо оседлава един.
— Добре. Искам и още два, пак толкова бързи и силни, готови, оседлани, да ни чакат, когато се върнем. Сложи тези дисаги на единия, а другия приготви за мис Лизи с нещата, които ще са й нужни.
— Нужни? За какво?
Джон престана да се занимава с оръжията си само колкото да й отправи една вълча усмивка.
— За бързо пътуване до Шотландия. Оттам заминаваме за Америка. Адвокатите ми ще уредят после всичко.
— Не можеш! Не и така! Не и без да…
Ще намеря свещеник да ни венчае, когато минем границата. Оттам ще пишем за останалото.
— А мис Лизи съгласна ли е на всичкото това? — запита Берта.
— Не още, но ще се съгласи. — Той се загърна в наметалото и нахлупи шапката на главата си, продължавайки да говори: — Лизи е моя и проклет да съм, ако позволя заради някоя червена куртка или надменен лорд и косъм да падне от главата й.
Той провери пистолетите си, пъхна ги в джобовете и се запъти към вратата.
Берта му препречи пътя, подпряла огромните си юмруци на още по-огромните хълбоци.
— Ще се грижиш ли за нея?
Джон хвърли поглед през рамо и усмивката му потъмня.
— Аз я обичам — каза той най-накрая. — Другояче не мога.
Берта се отмести и го пусна да мине нерешително, но въпреки това подобна на кралски военен кораб, който дава път на малка лодка.
— И сложи някаква храна! — викна той от стълбите. — Само че не забравяй, никакво овнешко!
Дворът на хана гъмжеше от хора, които говореха й тичаха в различни посоки, според Джон заети с дявол знае какво. Един едър мъж, който Джон реши, че е Самюел Мартин, се опитваше да възседне коня, който конярят държеше за юздите, а Хълдспет, увиснала на полите на дрехата му, го умоляваше да не отива. Половин дузина посетители на кръчмата се бяха събрали наоколо и даваха противоречащи си съвети, поклащайки мрачно глави в размисъл над случилото се.
В мига, когато Джон излезе от вратата, всички се вцепениха, потресени, като че бяха видели призрак. Съскането на факлите и неспокойното въртене на коня изведнъж станаха непоносимо шумни.
Тогава Хълдспет изстена:
— Нида е била права! Той през цялото време е бил тук и сега тя ще вземе ония двайсет фунта!
— Права е била, бях тук — каза Джон с подигравателен поклон. — Но искрено се съмнявам, че ще вземе някаква награда. Първо трябва да ме хванат, а засега Ламбер е арестувал само вашата господарка.
Това накара Хълдспет да изхълца, а тълпата нерешително замърмори под нос.
— Е? — запита Джон. — Какво правите тук всички, само стоите и ме зяпате като малоумни. Махайте се от пътя ми.
Те се дръпнаха смаяни назад, докато той се приближаваше към Самюел Мартин.
— Ще взема този кон, ако не възразявате.
Кръчмарят се бе отказал от безплодните си усилия да възседне коня и сега стоеше отстрани, свил юмруци, и го гледаше изпод свъсените си вежди.
— Тъй, тъй. Вие кой сте? И с какво право искате да ви дам коня си?
Томас Гейнс, който бе успял да се задържи на предната линия на тълпата, се изкиска весело:
— Това е онзи Джон Карлтън. Не ви ли казвах, че през цялото време е бил тук? Не казвах ли, а?
Няколко души кимнаха и измърмориха нещо в знак на съгласие. Но Самюел не им обърна никакво внимание.