Пиа имаше отличен слух за езици и диалекти. Сиенският диалект на този човек не беше така тежък като на Николета, но имаше същите леко удължени гласни. Позна го веднага, защото въпросът „Яздите ли?“ все още звънеше в главата й.
Неочаквано за себе си тя се ядоса, но посрещна усещането за изпълващ я гняв с облекчение. След толкова много страх беше приятно за разнообразие да изпита и гняв.
— Тогава чуй следната изповед! — просъска бясно. — Ядосах съпруга си. Той реши, че не съм му била покорна и ме наказа!
— Как те наказа? — Това беше шепот.
— Отряза косата ми. Виж какво стори!
Пиа дръпна бързо воала си и разкри косата си. Чу проскърцване, докато конникът се привеждаше. Нейната свещ беше запалена, неговата не и тя знаеше, че той ще може да види ясно съвсем късата й вече коса, виеща се около брадичката й, и още по-късите кичурчета, които стърчаха над челото й.
— Ти можеш ли да поемеш вината за моите къдрици, да платиш данъка за онази единствена усмивка, която не беше върната, за единствения въпрос, който остана без отговор? Остави ме на мира!
— Ще те оставя. Прости ми! Не трябваше да идвам.
— Но защо все пак дойде? Какво трябва да ме питаш? — Не знаеше дори името му. — Кой си ти?
— Казвам се Рикардо Бруни.
Бруни. Отвъд стените на града, сред тосканските хълмове на Марема, на половината път до брега, който тя така и не беше виждала, имаше замък, където е била затворена първата Пиа, героинята на Данте. Според легендата наблизо имаше мост, наречен Мостът на Пиа. И той минаваше над реката Бруни. Съвпадението й се струваше твърде голямо, за да бъде нещо друго, освен знак на съдбата. Дали така тя не й подсказваше, че трябва да му се довери? Тези нейни мисли му спечелиха още няколко мига.
— Какво искаш от мен? — попита накрая тя.
— Дойдох да те моля за помощ. Нашата херцогиня, управителката на Сиена, иска да предприеме действия срещу квартала на Орлите. Но след като те видях такава, нямам право да те моля.
— Защо?
Синьор Бруни се поколеба, но накрая рече:
— Щом съпругът ти се е отнесъл така зверски с теб само заради един поглед, то какво ли ще ти стори, ако го предадеш?! Нямам право да те моля!
— Моят живот и без това вече е свършил — отрони Пиа. — Сега съм вече в чистилището. — Притисна силно пръсти в решетката между двете отделения на изповедалнята и цитира думите на Пиа и на Данте: — „Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена!“3
Думите бяха за сбогом. Тя го чу как става и как хваща завесата, за да я дръпне. И изведнъж разбра, че не може да търпи повече да стои съвсем сама в личния си ад и да чака следващите издевателства върху плътта и душата си.
— Не си тръгвай!
Това вече беше собственият й глас — съвременен, настойчив. Този човек и херцогинята… Дали ще могат да й помогнат? Налагаше се да разбере повече.
— Ти не си ли приятел на съпруга ми?
— Не съм нищо подобно! Но преди да си тръгна, съм длъжен да ти призная следното: Пантерата беше младеж на име Еджидио Албани. Той плесна с камшик през лицето Виченцо по време на Палио и плати за това с живота си. Твоят свекър го е подложил на множество мъчения и го пребил до смърт във вашия дворец, а снощи съпругът ти ме накара да му помогна да изнесем трупа до площада, за да бъде разпънат там като послание!
Пиа се вцепени от ужас. Значи, докато бе седяла нещастна в покоите си, докато Нело се е гаврел с косата й, в избите на двореца са се случвали още по-големи ужаси. Конникът бе поел огромен риск, признавайки й всичко това, но вероятно го бе сторил, защото я бе преценил като съвсем различен от тях човек. И се бе оказал напълно прав. Сега, след като знаеше тези неща, тя не можеше да се откаже.
— Разбираш, че след като знам за Пантерата, за онова, което са направили и за другото, което Нело те е накарал да направиш, аз не мога да не бъда с вас, нали? И след като отлично познавам и Нело, и баща му, най-добре е да ми кажеш и останалото.
Чу го отново да сяда, след което й съобщи следното:
— Фаустино Капримулго планира да възстанови Съвета на Деветимата, да превърне Сиена отново в република и да изземе града от ръцете на Медичите. Херцогинята ме помоли да й помогна. В началото й отказах, но след тази нощ се съгласих. Ето и нейния печат!
Пиа се вгледа в златния герб на Медичите, нарисуван върху плочката, която той притисна към решетката. Беше абсолютно същият като този на кесията, която тя получи след смъртта на Виченцо. Недоверието й отново се завърна.
3
Превод Иван Иванов и Любен Любенов. Данте Алигиери, „Божествена комедия“. Изд. „Народна култура“, София, 1975 г. — Б. пр.