Ръката ми изглеждаше доста зле. Цялата беше синя и подута, а между китката и лакътя, там където ме беше захапал драконът, имаше шест дълбоки дупки. Но учителят Маунус се интересуваше повече от състоянието на ръката ми над лакътя.
— Няма признаци за отравяне на кръвта — промърмори той. — Можеш ли да си движиш пръстите?
Опитах. В началото изобщо не ме слушаха. След това три от тях помръднаха, но безименният пръст и кутрето бяха безжизнени.
— Може би ще се оправят по-късно, когато подутината спадне и раните заздравеят. А ти продължавай да опитваш. Дяволски чудовища. Може и да са интересни от чисто биологична гледна точка, но не разбирам за какво са ни.
— Как са се появили?
— Бяха част от зестрата на дама Лизеа. Или поне някои от тях. После пораснаха, а един-два станаха направо огромни, но ти и сама знаеш това.
— Да — казах аз мрачно и погледнах бедната си ръка.
— Не е ли малко странно да дадеш такова нещо като зестра?
Той въздъхна.
— Бащата на дама Лизеа беше чудак. А и самата сватба беше необикновена. Всъщност доста владетели на крепости биха дали мило и драго за две такива чудовища .
— Да, но защо?
— За да всяват респект. Няма ли да изпитваш боязън към човек, който притежава толкова рядка и страховита твар?
— Не съм много сигурна. Може би би ме било малко страх от него.
— Ето, виждаш ли. За повечето владетели уважението е точно това — да те е страх от тях.
Останахме необезпокоявани у учителя Маунус още цял един ден. Но същата нощ, малко след като бях заспала под юргана на сини райета в алкова, алхимикът дойде при мен и ме събуди, като ме разтърси.
— Шшшш… — изшътка ми той. — Бързо. Под леглото. Идват стражи.
Сърцето ми биеше лудо, докато се изтърколих от алкова, за да може учителят Маунус да вдигне дюшека. Всичко ми изглеждаше нереално, като в кошмар, може би защото ме бяха изтръгнали от съня ми. Но тропотът на ботуши пред вратата беше съвсем истински. Учителят Маунус махна грубите дъски на леглото толкова бързо, че в пръстите му се забиха трески.
— Влизай вътре!
Аз се шмугнах в малкия тайник, а той успя да върне дъските на мястото им точно когато някой се опита да отвори входната врата.
— Трябва да мълчиш, независимо какво ще се случи — прошепна Маунус и бутна дюшека обратно, така че ме обгърна пълен мрак. Чух трясък и някакво трополене. После леглото леко хлътна над мен. Явно учителят беше заел мястото ми в неоправената постеля.
— Какво има? — извика той ядосано. — На какво прилича това… Ти ли си, стражарю Юхан? Защо се опитваш да ми разбиеш вратата и то посред нощ?
— Изпълнявам заповед — изръмжа някакъв глас, най-вероятно този на стражаря Юхан. След което тонът му се смекчи. — А и не е чак толкова късно, учителю.
Чуваше се грохот от преобърнати шкафове и сандъци и шум от падащо от етажерките стъкло. Стиснах юмрука на здравата си ръка толкова силно, че ноктите се забиха в дланта ми. Пейката с раклата… беше толкова очевидно скривалище. Сигурно щяха да проверят там?
— Ей, по-внимателно! — извика учителят Маунус, след като още една стъкленица полетя към пода. — Някои от тези вещества са опасни! Дръпнете се от този шкаф. Сам ще го отворя…
Чу се нов трясък и алхимикът изведнъж изрева толкова силно, че прозорците зазвънтяха.
— Неее! Не дишайте! Вън, всички вън! Вън, ако ви е мил животът!
— Стой! — извика стражарят Юхан, но съдейки по шума от бягащи стъпки, опитът му да ги спре се оказа безполезен. Явно хората му не изгаряха от желание да се нагълтат с опасните вещества на алхимика. Самата аз лежах уплашена, защото в стаята се разнесе странен мирис, който стигна и под леглото, и започна да ми щипе в очите и носа. Но учителят Маунус ми беше наредил да не мърдам каквото и да се случи и аз изпълнявах. Някаква врата се хлопна. После всичко утихна, поне в дома на учителя Маунус. Някъде далеч отвън долиташе слаб звук от превъзбудени гласове и шум като от борба. Само да не сторят нещо на учителя Маунус. Бях видяла синините по торса на Нико и знаех, че не се отнасят мило с хората.
Тогава врата се отвори с трясък и се чу как блъснаха някого в стената.
— Достатъчно, старче! Писна ми от номерата ти. Къде е той?
Този път не беше стражарят Юхан.
Беше Дракан.