Призля ми. За малко лично да преживея това с парализирането и поглъщането.
— Значи, когато Дракан пие кръвта…
— Веществата в нея противодействат на отровата — имат ободряващ и стимулиращ ефект. Така че, когато Дракан пие кръвта, без в тялото му да има отрова, става такъв, какъвто го видяхте или по-скоро чухте. Ловък, превъзбуден и малко по-енергичен от обикновено. Може би за момента го е спасила от смъртта и го е изправила невероятно бързо на крака, но едва ли ще се отрази добре на здравето му и занапред.
Почти не слушах. Стоях и се взирах в пейката с раклата. Или по-скоро в това, което беше останало от нея — вече можеше да се използва само за подпалки.
— Нико, къде беше ти? Как така не те намериха?
Той се усмихна загадъчно.
— А, бях излязъл за малко навън, да подишам чист въздух.
— Как така?
Нямаше как да е минал през вратата, а и през прозореца също — оттам се разкриваше прекрасен изглед, но скалата на Дунарк се спускаше отвесно надолу под него.
— Ела и виж. — Той внимателно открехна прозореца и ми показа как беше успял да се скрие. Точно под перваза беше забит голям ръждив железен кръст, около който бе омотан единият край на въже. От въжето беше направена своеобразна люлка, която бе придържала краката и кръста му.
— Аз си висях тук и спокойно се полюшвах, докато тези чудовища преобръщаха дома на учителя Маунус с краката нагоре.
Наведох се леко напред и погледнах надолу към бездната. Ако аз трябваше да се люлея там, хич нямаше да ми е спокойно. Щях да се вцепеня от страх.
— Беше ми казал, че не си особено смел.
Той ми хвърли сериозен поглед.
— Невероятно е на какви неща е способен човек, за да си спаси главата. — После отново въздъхна и отмести очи. — Само че това не ни помага особено. Не можем да останем тук, а учителят Маунус беше прав като каза, че не можем и да си тръгнем.
Бях уморена и ръката ме болеше. Не че бях правила нещо особено — само бях лежала уплашена до смърт в една дупка под леглото, но явно и това изтощава.
— Ще можем ли да поспим? — попитах аз. — Ами ако се върнат посред нощ?
— Аз ще будувам през първата половина от нощта. Така или иначе трябва да почистя. След което Нико може да ме смени. Но ако Дина няма нищо против, по-добре да спи долу в дупката. Трябва само да подредим дъските и дюшека. Последния път едва успяхме да се справим навреме.
Така и стана. Дадоха ми още един юрган, на който да легна, а аз си наложих да мисля за дупката като за уютно гнезденце, а не като за отворен ковчег например. Май това помогна или просто бях толкова уморена, че можех да заспя където и да било.
Посред нощ се събудих от шум като от борба, а някой викаше: „Не! Не! Не!“ Мигом се разсъних. Бях убедена, че хората на Дракан са ни открили. Но се оказа, че е само Нико, който беше легнал на един дюшек до алкова и викаше и се мяташе, докато учителят Маунус се опитваше да го събуди и успокои. Най-накрая Нико дойде на себе си и спря да крещи.
— Това е само кошмар, Нико — говореше му големият червенобрад алхимик, докато го държеше в обятията си сякаш беше малко дете.
За първи път чувах учителят Маунус да се обръща към Нико по друг начин, а не с Никодемус или с младия господин Думерник.
— Знам — но те всички лежаха там заедно и навсякъде имаше кръв. Учителю, това не е сън. Точно така беше в действителност. Адела и Биан. Баща ми.
— Да, така е било. И е ужасно, но не ти си виновен.
— Не съм сигурен!
— А трябва. Ако още имаш съмнения, обръщай се към мен. Или към малката ти приятелка, или пък към майка й. Ако не можеш да спиш, поне се опитай да си починеш малко.
— Учителю, не може ли да запалим някаква лампа, поне за малко? Само за да знам къде съм.
— Да, разбира се, че можем — отвърна му учителят.
Остатъкът от нощта премина спокойно. Но по средата на закуската Нико и аз отново трябваше да се скрием. Лежах в скривалището си с чаша и чиния върху корема, за да няма и следа от това, че на масата бе седял повече от един човек. Нико се люшкаше отвън под лъчите на утринното слънце и се надяваше на никого от това крило на крепостта да не му хрумне да надникне през прозореца си, както и на нито един рибар или търсач на миди долу в тресавището да не му се стори кой знае колко странно, че един младеж виси и стяга стената над главата му.