— Обръщай се с „господине“ към всеки мъж и с „госпожо“ към всяка жена, независимо от положението им. И не ги гледай в очите — нареди ми Маунус.
— Само да не се загубя — отвърнах му аз нервно. — Не забравяй, че не познавам крепостта много добре.
— Повтори още един път какво ти казах — рече алхимикът.
— Излизам от вратата и поемам наляво. Слизам надолу по първата стълба. Минавам през двора на Оръжейната. Вървя покрай източното крило, докато стигна до ковачницата. Точно до нея има малка порта — минавам през нея и се озовавам на улица Каруцарска. Следвам Кленовия парк до улица Конюшните. Там завивам наляво през Ниската порта — ако пазачът, разбира се, ме пусне.
И всичко това — само за да изляза от крепостта! Доста по-различно беше от вкъщи, където само трябваше да отвориш входната врата и се озоваваш на пътя.
— Едва когато напуснеш крепостта, можеш да помолиш някого да те упъти, без да събудиш подозрения. Но ако запомниш какво ти казах, ще намериш къщата на Вдовицата без проблем.
— Това не ми харесва — каза Нико. — Ами ако някой от стражите я познае?
— В това облекло? Едва ли.
Учителят Маунус пооправи колана ми и ме огледа, сякаш бях породиста крава, която се готви да продаде на пазара.
— Не бива да изпращаш дете да върши мъжката работа — измърмори Нико мрачно. — Не е правилно!
— Аз съм почти на единайсет — запротестирах аз, а Маунус изръмжа и погледна Нико накриво.
— А колко далеч си мислиш, че бихме стигнали ти или аз, преди пазачите да ни хванат? Отговори ми, господарю Думерник. Тя има шанс да успее, точно защото е дете.
— Но те търсят и нея! — почти изкрещя Нико.
— Те търсят дъщерята на Жрицата. Тя да ти прилича на нея?
— Сигурно ще успея — гласът ми прозвуча малко по- притеснено, отколкото исках. — Тук никой не ме познава. Кой би обърнал особено внимание на едно момче, което носи дърва?
— Със сигурност ще ти обърнат внимание, ако ги погледнеш в очите — гласът на Нико режеше като нож. Той беше ядосан — най-вече на учителя Маунус, но и на себе си, защото не можеше да измисли по-добър план от неговия.
— Да, но аз няма да ги гледам. Пък и сега, след като учителят Маунус ме подстрига така, това няма да ми е особено трудно.
Надъвканият бретон ми стигаше почти до носа. През цялото време го отмятах настрани, защото иначе ме дразнеше, но само леко да наведях глава — веднага скриваше очите ми.
Въпреки протестите на Нико, стана така, както го беше решил учителят Маунус. Аз метнах коша за дърва на гърба си със здравата си ръка, а палеца на болната пъхнах в колана, та да не виси и да се полюшва отстрани. Раните ми далеч не бяха заздравели, но бяха хванали кора и не пулсираха както в началото. Добре, че кошът беше празен, защото по краката си усещах, че бях прекарала последните дни на легло.
— Тръгвай, Дина. Към къщата на Вдовицата на аптекаря, зад църквата „Света Адела“. Няма как да се загубиш.
— Надявам се — промърморих аз и излязох навън.
Пътят все още беше пуст и закрачих бързо към най-близката стълба. В долния й край един страж се беше облегнал на стената и дъвчеше парче месо. От него се стичаше мазнина, която блестеше по пръстите и брадата му. Колената ми се разтрепериха и то не само защото бях лежала продължително време. Той обаче едва ме погледна, докато топурках надолу по гладките каменни стъпала. Аз бях просто едно момче с кош за дърва. Минах покрай него със сведена глава и го поздравих учтиво с „Добро утро, господине!“, както ме беше подучил учителят Маунус. Той изръмжа нещо нечленоразделно и продължи да дъвчи. Гърбът ме засърбя точно между рамената. През цялото време очаквах да чуя „Ей! Спри!“ зад себе си, но стражът явно все още беше зает с парчето месо. И така аз стигнах до двора на Оръжейната.