Беше голям, може би най-големият, който бях виждала. Имаше много повече хора и животни накуп, отколкото бях свикнала да виждам обикновено, но иначе не се различаваше доста от стопанските дворове вкъщи. Цареше невъобразима врява. Ято гъски тепаха около кладенеца и се мъчеха да прогонят патиците и гълъбите оттам, като кряскаха гръмогласно и ги нападаха и кълвяха. Четири кози стояха вързани и чакаха да ги издоят, а ярето на едната се беше отдалечило от майка си и, блеейки, се клатушкаше наоколо. Широкоплещест плешив мъж с бяла престилка около кръста стоеше и крещеше по адрес на някакъв „мърльо“, който очевидно е бил изпратен за яйца и керевиз, а под един навес висеше мъртво прасе с главата надолу и чакаше някой да го разчлени. Струваше ми се, че прасето бе единственото същество тук, което мълчеше. Щеше да е глупаво да се спра и да позяпам наоколо като някой сополанко, който не е виждал пазар през живота си. Точно обратното. Трябваше да изглеждам така, сякаш идвам тук всеки ден. Но къде беше ковачницата? Учителят Маунус ми беше казал, че трябва да мина покрай Източното крило и после… Да, вече можех да чуя звука от ударите на чука върху желязо. А няколко коня стояха отпред, на коневръза, и чакаха нови подкови. Но точно когато щях да свия през малката порта към улица Каруцарска, от една черна дървена постройка се изсипа група потни мъже, които ме изблъскаха до стената на ковачницата. Някои бяха голи от кръста нагоре, а други носеха тъмносиви пуловери — част от униформата на стражарите.
— Казано ви беше, че ни трябват хора, способни да боравят с оръжие — изрева един от тези с пуловерите. — А не всякаква сган, която никога не е хващала меч в ръка!
— Но човек може да се научи — каза един от другите, слаб, тъмнокос млад мъж.
— Там пишеше „независимо от предишното им съсловно положение“. Човек не бива да обещава нещо, ако не го мисли наистина.
— Нима наричаш графа на Ордена на дракона лъжец? — изкрещя един от най-яките и блъсна тъмнокосия в стената точно до мен, та аз трябваше да приклекна, за да не ме удари с ръка по главата. Свих се и се опитах да се измуша оттам, но изведнъж потните мъже ме обградиха.
— Спокойно, Дрес — каза с по-мек глас този с униформата и хвана мускулестия за ръката преди да успее да удари чернокосия още един път. — Граф Дракан държи на думата си. Той ще даде шанс на всички, които искат да му служат. Но нали разбираш, че от дюкянджия не се става рицар за един ден.
— Аз не съм дюкянджия, а чиракувам при бъчвар.
— Дюкянджия или бъчвар, още не си войник. Но ако искаш да станеш такъв, трябва да се научиш да се подчиняваш на заповеди. Можеш ли?
— Да.
— Тогава отиди до портата на гарнизона зад Оръжейната и кажи, че главният стражар те е направил оръженосец. Става ли?
— Да — каза чиракът и се изпъчи. Явно остана удовлетворен от това, че получи някакъв ранг.
— И вие тримата тръгвайте с него със същата задача.
Той посочи останалите трима без пуловери. Двама от тях също се изпъчиха подобно на първия и замаршируваха надолу по площада със странно скована крачка — явно, според тях, така подобаваше на мъжествените войници. Единият обаче, като стигна до кладенеца, трябваше да отскочи встрани, за да не го клъвне една гъска, и това поразвали впечатлението.
Третият остана на място и бавно надяна някакъв обикновен вълнен пуловер. Мъжът беше малко по-стар от другите двама и полуплешив, а в брадата му и по покритите с тъмни косми гърди имаше сиви кичури.
— Оръженосец — каза той с горчивина. — Добре измислено. Но за разлика от онези трима идиоти, аз добре знам, че това означава новобранец.
— И какво от това, Сивобради? Все отнякъде трябва да се започне.
— Да, но не съм сигурен, че това ме устройва.
— Не мислиш ли, че си малко стар за тази работа? Защо всъщност дойде?
Сивобрадият извърна очи.
— Имах малък имот и работилница за седла близо до Ейдин. Един ден се появиха хората на Фредин. Каквото не плячкосаха, го опожариха. Един от тримата идиоти е мой син. Той е цялото ми семейство.
— Тогава върви с него, Сивобради. Винаги има нужда от един добър майстор на седла.
Сивобрадият кимна и тръгна през площада. Един от униформените се поотмести малко и аз успях да се промуша. Никой от тях не ме беше забелязал, макар че буквално можеха да ме докоснат. Май учителят Маунус щеше да излезе прав. Никой не обръща внимание на носач с кош за дърва на гърба. Главният стражар тупна толкова силно мускулестия Дрес по рамото, че звукът от удара проехтя по цялата улица.